Майкъл Конъли - Кръв

После се изправи и огледа стаята. Нямаше нищо друго, което да привлече вниманието му. Тогава забеляза на бюрото поставена в рамка снимка на цялото семейство. Взе я и за миг се загледа в нея, като си мислеше колко много е погубил онзи куршум. Това го накара да си спомни за Реймънд и Грасиела. Представи си снимка, на която тримата са заедно, и се усмихна.

Маккейлъб отнесе празната чаша в кухнята и я остави на плота. После влезе в дневната и завари Амилия Кордел да седи в същия стол, в който беше седяла преди. Просто седеше. Телевизорът не бе включен, в ръцете й нямаше книга или вестник. Като че ли просто гледаше към стъклената повърхност на малката масичка. Поколеба се, застанал на прага.

— Госпожо Кордел?

Тя премести очи към него, без да обръща глава.

— Да?

— Засега свърших.

Маккейлъб влезе в дневната и остави инвентарния списък върху масичката.

— Това са нещата, които взимам. Ще ви ги върна след няколко дни.

Погледът й се насочи върху списъка и тя се опита да го прочете от метър разстояние.

— Открихте ли каквото ви трябва?

— Още не зная. В тези неща човек никога не знае какво е важно.

— Не разбирам.

— Ами, имам предвид подробностите. Търся насочващата подробност. Когато бях малък, имаше една игра. Не си спомням как се наричаше, но днешните деца сигурно още играят на нея. Взимаш прозрачна пластмасова тръба, която стои във вертикално положение. В дупките, пробити около средата й, са напъхани пластмасови сламки. Вкарваш в тръбата шепа топчета, така че сламките да ги задържат. Целта на играта е да издърпаш сламка, без някое от топчетата да падне долу. Като че ли винаги щом издърпаш някоя сламка, и всичко се изсипваше като водопад. Ето какво търся. Имам много подробности. Търся онази, която ще отприщи водопада. Проблемът е, че не можеш да кажеш коя е, докато не започнеш да ги издърпваш.

Тя озадачено го погледна, както беше гледала към масичката.

— Вече ви отнех прекалено много време. Трябва да тръгвам. И ще ви позвъня, ако открия нещо. Оставих ви и телефонния си номер в случай, че си спомните за нещо друго или мога да направя нещо за вас.

Той кимна и тя се сбогува. Маккейлъб тръгна към вратата, после се сети за нещо и се върна.

— А, едва не забравих. В една от папките имаше благодарствено писмо за това, че съпругът ви помогнал на хора, катастрофирали край Лоун Пайн. Спомняте ли си за този случай?

— Естествено. Беше преди две години. През ноември.

— Спомняте ли си какво се е случило?

— Джими просто се прибирал вкъщи и попаднал на катастрофата. Навсякъде имало хора и смачкани коли. Позвънил за линейка по клетъчния си телефон и останал да помогне. Онази вечер в ръцете му умряло малко момче. Беше му много тежко.

Маккейлъб кимна.

— Ето какъв човек беше той, господин Маккейлъб.

Трябваше да чака десет минути на отбивката пред къщата, докато Бъди Локридж най-после се появи. Беше надул касетофона, от който се разнасяше „Виещият вълк“. Когато влезе вътре, Маккейлъб го намали.

— Къде беше?

— Разхождах се. Накъде?

— Доста те почаках. Към доковете.

Бъди направи обратен завой и пое към магистралата.

— Ами ти ми каза, че няма нужда да стоя в колата. Каза ми да се поразходя и аз го направих. Откъде можех да зная колко време ще се бавиш вътре?

Локридж бе прав, но Маккейлъб не се извини.

— Ако тази история продължи още дълго, ще трябва да ти дам клетъчен телефон.

— Ако продължи още дълго, искам повишение.

Маккейлъб не отговори. Локридж обърна касетата, извади хармониката от джоба на вратата и започна да свири заедно с музиката. Маккейлъб се загледа през прозореца и се замисли за Амилия Кордел — за това как един-единствен куршум беше отнел два човешки живота.

Пратката от Карътърс го очакваше в пощенската кутия. Пакетът беше дебел като телефонен указател. Маккейлъб го занесе на яхтата, отвори го и пръсна документите по масата в трапезарията. Намери последното обобщение по разследването на случая Кениън. Разследването на убийството на Доналд Кениън бе съвместна операция на ФБР и полицията в Бевърли Хилс. Но не бяха разкрили нищо. В последния си доклад от декември агентите от бюрото, двама души от групата за специални разследвания в Лос Анджелис на име Невънс и Улиг, бяха заключили, че Кениън вероятно е бил екзекутиран от наемен убиец. Имаше две теории за това кой го е наел. Според първата, една от двете хиляди жертви на фалиралата спестовна каса не се задоволила с присъдата на Кениън или се страхувала, че отново ще избяга от правосъдието и затова използвала услугите на убиец. Според втората теория, убиецът е бил човек на неизвестния партньор, който по думите на Кениън по време на процеса го бил принудил да ограби касата. Този партньор, когото Кениън отказал да назове, останал неизвестен.