Майкъл Конъли - Кръв

Маккейлъб се огледа и забеляза, че отдавна са минали Васкес рокс. Още няколко минути и щяха да стигнат в дома на Амилия Кордел.

Както беше обещала, през по-голямата част от седмицата Амилия Кордел се бе ровила в паметта си и беше запълнила четири страници от бележник с онова, което си спомняше за пътуванията на съпруга си през двата месеца преди смъртта му на 17 януари. Когато Маккейлъб пристигна, тя вече бе приготвила бележника върху малката масичка.

— Признателен съм ви за времето, което сте вложили — каза той.

— Надявам се да ви помогне.

— И аз.

Маккейлъб замълча за миг.

— Между другото, напоследък чували ли сте се с Джай Уинстън или с някой друг от шерифското управление?

— Не. За последен път Джай ми позвъни в петък, за да ми каже, че мога да разговарям с вас.

Фактът, че Джай не беше отменила разрешението си го насърчи.

— А да ви е търсил някой друг?

— Не… кой например?

Маккейлъб реши да смени темата.

— Госпожо Кордел, съпругът ви имаше ли домашен кабинет?

— Да, използваше едно малко помещение, защо?

— Имате ли нещо против да го разгледам?

— Хм, не, но не съм сигурна дали ще откриете нещо. Държеше там служебните си документи и водеше домашното ни счетоводство.

— Ами, ако имате информация за кредитните ви карти за януари и декември, тя навярно би ми помогнала да определя къде е ходил в определени моменти.

— Не съм съвсем сигурна дали трябва да ви дам тази информация.

— Е, мога само да ви уверя, че ме интересуват единствено местата, на които са използвани картите, и навярно закупените предмети. Не номерата на самите карти.

— Зная, извинете ме. Беше глупаво от моя страна. Вие очевидно сте единственият, който продължава да се интересува от Джим. Защо съм толкова подозрителна към вас?

Маккейлъб да се почувства неудобно, че не е съвсем искрен с жената и че не й е съобщил за промяната в положението му.

Кабинетът бе използван най-вече като склад за ски екипировка и кашони. Но в единия край имаше бюро с две чекмеджета и две вградени кантонерки.

— Извинявайте, тук е такава каша. Опитвам се да се преборя със счетоводството. С него винаги се занимаваше Джим.

— Не се безпокойте. Имате ли нещо против да прегледам нещата?

— Не, ни най-малко.

— Хм, бихте ли ми донесли чаша вода?

— Разбира се.

Тя се насочи към вратата, но после спря.

— Всъщност вие не искате вода, нали? Просто искате да не ви вися на главата.

Маккейлъб леко се усмихна и погледна надолу към изтъркания зелен килим.

— Все пак ще ви донеса вода, но после ще ви оставя сам.

— Благодаря ви, госпожо Кордел.

— Наричайте ме Амилия.

— Амилия.

Маккейлъб прекара следващия половин час в ровене из чекмеджетата и документите върху бюрото. Работеше бързо, защото знаеше, че пратката от Карътърс навярно го очаква в пощенската му кутия. Освен това го разсейваха мислите за Грасиела. Тази вечер отново щеше да я види. Преди да си тръгне с Реймънд в неделя, тя му беше обещала да дойде на яхтата в понеделник вечерта и да донесе информацията за кредитните карти на сестра си, както и бележник със собствените си спомени. Чудеше се как ли ще се развият отношенията им, след като предишния ден бяха оставили нещата неизяснени.

Маккейлъб си записа някои неща в бележника на Амилия. Освен това събра документите и информацията за кредитните карти, които искаше да вземе със себе си, за да ги проучи по-късно. Направи инвентарен списък, така че Амилия Кордел да знае какво е взел.

Последното чекмедже, което прерови, бе в една от кантонерките. Беше почти празно и Кордел го бе използвал за служебни документи, застраховки и планове на къщата му. В дебела папка имаше медицинска застраховка със сметки, датиращи от раждането на дъщерите му и лечението на собствения му счупен крак. Адресът на един от лекарите му беше във Вейл, Колорадо, и Маккейлъб предположи, че костта е била счупена по време на ски.

В чекмеджето имаше и черна папка с красива кожена подвързия. Откри, че вътре са завещанията на Джеймс и Амилия Кордел. Маккейлъб не видя нищо необикновено. Всеки от съпрузите завещаваше всичко на другия. В случай на смърт и на двамата родители, наследници бяха децата.

Последната папка, която прегледа, носеше надпис „РАБОТА“ и съдържаше различни документи, сред които качествени оценки за изпълнена работа и служебни преписки. Маккейлъб ги прехвърли и откри, че Кордел очевидно е бил много уважаван от служителите си. Записа си някои от имената. Накрая се зае с останалата кореспонденция, но нищо не му направи впечатление. Имаше копия на служебни съобщения и благодарствени писма за ръководената от Кордел годишна кампания за кръводаряване във фирмата и за доброволното му участие в програма за осигуряване на храна на нуждаещите се за Деня на благодарността. Намери писмо с двугодишна давност от местен полицай, който благодареше на Кордел за това, че спрял и помогнал на ранените в челна катастрофа в Лоун Пайн. В писмото не се съобщаваха подробности за онова, което бе направил Кордел. Маккейлъб върна всичко в папката и я постави в чекмеджето.