Майкъл Конъли - Кръв

Хичънс разпери ръце.

— Няма да говорим за това. Вече ви казах, много ви благодарим за началния тласък. Но оттук нататък нека продължим ние. Ще ви съобщим какво се е случило и ако постигнем нещо, ще ви отдадем дължимото в нашите документи и пред медиите.

— Това не ме интересува. Просто искам да участвам.

— Съжалявам. Но оттук нататък случая поемаме ние.

— И Джай е съгласна с това?

— Няма значение дали е съгласна. Аз съм шеф на това детективско бюро, не Джай Уинстън.

Маккейлъб реши, че Уинстън не се е съгласила с Хичънс. Не беше зле да го знае. Можеше да има нужда от нея. Впил поглед в капитана, Маккейлъб си помисли, че няма веднага да се откаже. Как ли пък не. Самият Хичънс бе достатъчно умен, за да го разбира.

— Зная какво си мислите. И искам да ви кажа да не си навличате неприятности. Ако ни се изпречите на пътя, ще си имате проблеми.

Маккейлъб кимна.

— Ясно.

— Вече сте предупреден.

Маккейлъб поръча на Локридж да пообиколи из паркинга за посетители. Искаше бързо да стигне до телефон, но първо трябваше да види дали ще успее да разбере кой е в заседателната зала. Знаеше, че Джай Уинстън е там, навярно също Аранго и Уолтърс. Но подозрението му, че Върнън Карътърс е открил балистичен аналог му подсказваше, че вътре е и някой от бюрото.

Докато минаваха бавно през паркинга, Маккейлъб оглеждаше задните леви прозорци на всички автомобили. Накрая в третия ред видя онова, което търсеше.

— Почакай тук, Бъди.

Спряха зад метално син форд „ЛТД“. На задния ляв прозорец имаше издайнически стикер с код. Това бе кола на бюрото. На входа на гаража във федералната сграда в Уестууд лазерен детектор проверяваше щрих кода и вдигаше стоманената врата, за да пусне автомобилите след края на работното време.

Маккейлъб излезе и се приближи до форда. Нямаше други външни белези, които да му помогнат да идентифицира пристигналия агент. Но човекът от ФБР го беше облекчил. Шофирайки на изток срещу изгряващото слънце, той бе свалил сенника. Всички агенти, които Маккейлъб познаваше, държаха служебната си карта за бензин на сенника. И този не правеше изключение. Записа си серийния й номер. После се върна в колата на Локридж.

— Какво му е на онзи форд? — попита Бъди.

— Нищо. Да вървим.

— Накъде?

— Да намерим телефон.

— Трябваше да се сетя.

Пет минути по-късно стигнаха до сервиз с няколко външни телефона. Локридж изключи двигателя и си свали прозореца, за да може да подслуша разговора. Преди да излезе, Маккейлъб отвори портфейла си и му даде двайсетдоларова банкнота.

— Иди да налееш бензин. Струва ми се, че пак ще ходим в пустинята.

— Мамка му.

— Каза, че си свободен цял ден.

— Така е, но на кого му се ходи в пустинята? Нямаш ли някаква работа и на брега, а?

Маккейлъб просто се засмя и излезе от автомобила с бележник в ръка.

Позвъни в оперативното бюро в Уестууд и помоли да го свържат с гаража. Отговориха му на дванайсетото иззвъняване.

— Г’ража.

— Кой е там?

— Руфъс.

— А, добре — каза Маккейлъб. Спомняше си го. — Руфъс, тук е Конви от петнайсета. Искам да те питам нещо.

— Давай, човече.

Съзнателно фамилиарният тон на Маккейлъб очевидно беше подействал. Спомняше си Руфъс и неговият коефициент на интелигентност никога не му бе правил голямо впечатление. Това се отразяваше и в лошата поддръжка на служебните автомобили.

— Намерих на пода карта за бензин и би трябвало да е от колата на някой от нашите. Кой има карта номер осемдесет и едно? Можеш ли да провериш?

— Хм… осем’сет и едно ли?

— Да, Руф, осем едно.

Последва мълчание, докато монтьорът очевидно търсеше данните.

— Ами, това е Спенс Загубеняка. Негова е.

Маккейлъб не отговори. Гилбърт Спенсър беше вторият по ранг агент в Лос Анджелис. Въпреки статуса му Маккейлъб нямаше високо мнение за способностите му като ръководител на разследване. Но фактът, че е на среща с Джай Уинстън, нейния капитан и Бог знае кой още в шерифското управление, му дойде като гръм от ясно небе. Започна да разбира по-добре защо са го елиминирали от случая.

— Ало?

— Хм, да, Руфъс, много ти благодаря. Това е номер осемдесет и едно, нали така?

— А-ха. Да, бе, картата на агент Спенс.

— Добре, ще му я върна.

— Не зная. Виждам, че колата му я няма в момента.

— Добре, не се тревожи. Благодаря, Руфъс.

Маккейлъб затвори и незабавно набра номера на Върнън Карътърс във Вашингтон. Беше време за обед и той се надяваше да не го изпусне.

— Тук е Върнън.