Майкъл Конъли - Кръв

— О, Господи…

— В онзи ден Господ не бил там. Накрая заради газовете от разлагането труповете изплували на повърхността, въпреки бетонните блокове.

Маккейлъб замълча.

— Приблизително по това време поискаха помощ от бюрото и аз отидох там заедно с още един агент на име Уолинг. Нямаше за какво да се хванем. Направихме психологически портрет — разбирахме, че е някой, който отлично познава блатата. На повечето места водата е дълбока около метър. Но жените били изхвърлени на дълбоко. Трябва да е знаел за това място. Дяволския зандан. Беше нещо като вдлъбнатина или метеоритен кратер.

Маккейлъб гледаше в мрака към тавана, но виждаше собствената си ужасна картина на събитията, развили се в Дяволския зандан. Тази картина никога не бе напускала тъмните кътчета на ума му.

— Беше ги съблякъл, взел бижутата им, всичко, по което можехме да ги идентифицираме. Но когато успяха да отворят дланта на Обри-Лин, открихме сребърна верижка с разпятие. Някак си го бе скрила от него. Навярно до последния си дъх се беше молила.

Маккейлъб се замисли за историята и за въздействието й върху него. Тя бе продължила да резонира в живота му. Също като прилива, който леко и ритмично повдигаше яхтата. Историята винаги беше присъствала. Знаеше, че няма нужда да поставя снимката над бюрото си като икона. Никога нямаше да забрави лицето на онова момиче. Сърцето му беше започнало да умира заедно с него.

— Хванаха ли го? — попита Грасиела.

— Не. Провериха регистъра в „Морски бриз“ и издириха всички. Но не успяха да открият един човек. Беше се регистрирал като Ърл Ханфърд, но името беше измислено. Следата свършваше там… докато той не прати записа.

За миг настана тишина.

— Получи го детективът от шерифското управление, който водеше разследването. Семейството имало видеокамера. Взело я със себе си. Записът започва с много радостни сцени и усмивки. Дисни Уърлд, плажът, после блатата. След това убиецът започнал да записва… всичко. Беше с черна качулка и не успяхме да го идентифицираме. Не беше заснел и достатъчно от лодката. Знаел е какво върши.

— Гледа ли го?

Маккейлъб кимна. Той се освободи от Грасиела и седна отстрани на леглото с гръб към нея.

— Имаше пушка. Те правеха каквото им кажеше. Всякакви неща… двете сестри… заедно. Други неща. И въпреки това ги уби. Той… о, мамка му…

Маккейлъб поклати глава и разтри лицето си с длани. Усети топлата й длан на гърба си.

— Блоковете, за които ги завърза, не бяха достатъчно тежки, за да ги повлекат към дъното. Те се съпротивляваха, нали разбираш, на повърхността. Той ги наблюдаваше и записваше. Това го е възбуждало. Мастурбирал, докато ги е гледал да потъват.

Грасиела тихо заплака. Прегърна я.

— Записът беше последната вест от него. Сега е някъде там, на свобода. Още един.

Маккейлъб погледна към нея в мрака.

— Това е историята.

— Трябвало е да понесеш всичко това…

— Сега и ти го носиш…

Тя изтри сълзите от очите си.

— Тогава си престанал да вярваш в ангели, нали?

Маккейлъб кимна.

Час преди разсъмване Маккейлъб стана и се върна на неудобното си легло в трапезарията. Бяха прекарали нощта в разговори, прегръдки и целувки, но не се любиха. Когато се пъхна в спалния си чувал, не успя да заспи. Продължаваше да си припомня подробностите от часовете, които току-що бе прекарал заедно с Грасиела, допира на топлите й длани до кожата му, мекотата на гърдите й до устните му, вкуса на нейните устни. И в миговете, в които се отклоняваше от чувствените спомени, той си мислеше за историята на Обри-Лин.

На сутринта не разговаряха за случилото се през нощта. Грасиела се държеше така, сякаш не е имало среща. Едва по-късно, докато пържеше яйца, Маккейлъб отвори дума за техния случай.

— Когато се върнеш вкъщи, искам да направиш нещо за мен — каза Маккейлъб и погледна през рамо, за да се увери, че Реймънд е навън. — Искам да напишеш колкото можеш повече за навиците на сестра си. Имам предвид места, на които е ходила, приятели, с които се е срещала. Всичко, което е правила от началото на годината до вечерта, в която е влязла в онзи магазин. Освен това искам да поговориш с колегите й в „Таймс“.

— Добре. Защо?

— Защото нещата се промениха. Спомняш ли си, че те питах за обецата?

Маккейлъб й обясни идеята си, че убиецът е взел кръстчето. Освен това й разказа как в петък късно следобед е открил, че от колата на първата жертва липсва нещо от личен характер.

— Какво?

— Снимка на жена му и децата.