Майкъл Конъли - Кръв

— И какво означаваше той?

— Не успяхме да разберем. Не успяха да го дешифрират най-добрите специалисти от бюрото и дори хората от Управлението за национална сигурност. Аз лично смятам, че изобщо не означаваше нищо. Не беше код. Просто неизвестният субект ни дразнеше, караше да се въртим в кръг… девет-нула-три, четири-седем-две, пет-шест-осем.

— Това ли е кодът?

— Това е номерът. Както казах, мисля, че не беше никакъв код.

— И във Вашингтон ли решиха така?

— Не. Те не се отказаха. Бяха сигурни, че означава нещо. Смятаха, че може да е номерът на социалната му осигуровка. Нали разбираш, с разбъркани цифри. Компютърът им даде всички комбинации и те получиха имената. Хиляди. Провериха ги всички с компютрите си.

— И какво търсеха?

— Криминални досиета, профилни съответствия… всичко това беше едно голямо гонене на Михаля. Неизвестният субект не беше в списъка. Изобщо не успяхме да открием Кодовия убиец.

Маккейлъб чу далечен звук на хармоника и погледна към „Дабъл-даун“. Локридж бе там и свиреше.

— Само веднъж ли ти се е случвало?

— Искаш да кажеш, когато не сме успели да хванем престъпника ли? Не. За съжаление много от тях се измъкват. Но в случая с Кодовия убиец го приех лично. Той ми прати три писма. Неизвестно защо ме мразеше.

— Какво е правил с хората, които…

— Кодовия убиец убиваше по много различни начини и без никаква ясна система. Мъже, жени, дори едно малко дете. Застрелваше ги, намушкваше ги с нож, удушваше ги. Нямаше за какво да се хванем.

— Тогава откъде знаеш, че всеки път е бил той?

— Той ни го съобщаваше. С писмата с кода, оставени на местопрестъплението. Разбираш ли, нямаше значение кои са жертвите. Те бяха само обекти, чрез които можеше да упражнява власт и да се подиграва на властите. Убиец с комплекс за малоценност. Имаше един друг убиец, Поета. Той беше пътешественик и действаше из цялата страна преди няколко години.

— Спомням си. Измъкнал се е тук, в Лос Анджелис, нали така?

— Да. И той беше убиец с комплекс за малоценност. Разбираш ли, като оставиш фантазиите и методите им, тези хора много си приличат. Поета се наслаждаваше да наблюдава безпомощните ни действия. Кодовия убиец беше същият. Обичаше да дразни ченгетата по всякакъв начин.

— Но после просто е престанал?

— Или е умрял, или са го вкарали в затвора за нещо друго. Или се е преместил другаде и е започнал да действа по нов начин. Тези типове просто не могат да се откажат.

— А какво направи в случая Лутър Хач?

— Свърших си работата. Не мислиш ли, че би трябвало да разговаряме за нещо друго?

— Съжалявам.

— Няма нищо. Просто… Не зная, не обичам старите истории.

Искаше му се да й разкаже за сестра й и за последните новини по случая, но се отказа.

За вечеря Маккейлъб опече хамбургери и баракуда. Реймънд гореше от нетърпение да опита рибата, която беше уловил, но после острият й вкус не му допадна. Нито пък на Грасиела, макар че на Маккейлъб му хареса.

След вечеря тримата отново се разходиха до магазина за сладолед и после край магазините по „Кабрило У ей“. Когато се върнаха на яхтата, вече бе тъмно. Доковете отново бяха потънали в тишина. Грасиела съобщи на Реймънд лошата новина.

— Реймънд, денят беше уморителен и трябва да си лягаш — нежно каза тя. — Ако си послушен, утре преди да си тръгнем, можеш пак да идеш за риба.

Момчето погледна към Маккейлъб.

— Тя е права Реймънд — каза той. — Утре сутринта пак ще те заведа там. Ще хванем още риба. Става ли?

Момчето колебливо се съгласи и Грасиела го отведе долу в стаята му. Поиска да вземе със себе си рибарския си прът. Нямаше възражения.

На яхтата имаше две отоплителни печки и Маккейлъб ги беше поставил в стаите на Грасиела и Реймънд. Знаеше, че през нощта може да стане студено.

— А ти с какво ще се топлиш? — попита го Грасиела.

— Ще се оправя. Ще спя в спалния си чувал. Навярно ще ми е по-топло, отколкото на вас.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Той ги остави и се качи горе да чака Грасиела. Наля в чашата й остатъка от санфордското вино. После я отнесе заедно с кутия кола на кърмата. Тя излезе десетина минути по-късно.

— Захладняло е — каза Грасиела.

— Да. Мислиш ли, че с печката ще му е добре?

— Да, всичко е наред. Заспа веднага.

Маккейлъб й подаде виното и тя се чукна в кутията му с кола.

— Благодаря ти — рече Грасиела. — Днес Реймънд си прекара чудесно.

— Радвам се.

Той отново се чукна с нея. Знаеше, че по някое време най-после трябва да й разкаже за разследването, но не искаше да разваля момента. И за втори път го отложи.