Майкъл Конъли - Кръв

След като предишната вечер се върна от пустинята, Маккейлъб разговаря с Джай Уинстън. Когато й разказа за липсващата от шевролета снимка, тя неохотно се съгласи, че може да е попаднал на важна нова следа. Час по-късно Уинстън му позвъни и съобщи, че в понеделник в осем сутринта в шерифското управление ще се проведе съвещание. Там щели да бъдат тя, капитанът и още няколко детективи. Аранго и Уолтърс също. Както и Маги Грифин от ФБР. Грифин бе агентката, заела мястото на Маккейлъб в лосанджелиското оперативно бюро. Той не я познаваше лично, но репутацията й беше добра.

И тъкмо това бе проблемът. Рано сутринта в понеделник Маккейлъб щеше да е подложен на педантична критика. Повечето, ако не и всички присъстващи на съвещанието в шерифското управление нямаше да му вярват. Но вместо да се приготви за срещата или да продължи с разследването, той щеше да лови риба на вълнолома с жена и малко момче. Това не му се струваше нормално и Маккейлъб продължаваше да си мисли, че би трябвало да отмени посещението на Грасиела и Реймънд. Но накрая се отказа. Наистина трябваше да разговаря с Грасиела, но имаше още нещо. Откри, че просто иска да е с нея. И това беше довело до пресичане на двете насоки в мислите му: чувството за вина, че отлага разследването чувството на вина заради собствения му копнеж към жената, потърсила помощ от него.

Когато свърши с прането и общото почистване, Маккейлъб отиде в центъра на доковете и купи от бакалията продукти за вечерята. После взе от рибарския магазин кофа с жива примамка — скариди и сепия — и малък прът с макара за Реймънд.

До десет часа вече беше свършил и яхтата бе готова. След като не видя автомобила на Грасиела на паркинга, Маккейлъб реши да се поразходи и да провери дали Бъди Локридж ще е свободен в понеделник сутринта. Първо отиде до портала и го отвори няколко сантиметра, така че Грасиела и момчето да могат да влязат, после се насочи към яхтата на Локридж.

Верен на обичая на доковете, Маккейлъб не се качи на борда на „Дабъл-даун“. Вместо това той повика Бъди и изчака на кея. Вратата на яхтата бе отворена и това означаваше, че Бъди е буден. Половин минута по-късно навън се показа рошавата коса на Локридж, последвана от набръчканото му лице. Маккейлъб реши, че е пил през по-голямата част от нощта.

— Здрасти, Тери.

— Здрасти. Добре ли си?

— Във форма, както винаги. Какво има, отиваме ли някъде?

— Не, днес не. Но ми трябваш за понеделник рано сутринта. Можеш ли да ме откараш до шерифското управление? Трябва да тръгнем някъде към седем.

Бъди се замисли за миг, за да провери дали това се вмества в запълнения му график и кимна.

— Става.

— Ще бъдеш ли в състояние да шофираш?

— Можеш да се обзаложиш. Какво ще има в шерифското управление?

— Просто среща. Но трябва да стигна там навреме.

— Не се тревожи. Ще тръгнем в седем. Ще си наглася будилника.

— Добре, още нещо. Оглеждай се наоколо.

— Имаш предвид онзи от фабриката за часовници ли?

— Да. Съмнявам се, че ще се появи, но човек никога не знае. Има татуировки и на двете ръце. И големи мускули. Ако го видиш, непременно ще го познаеш.

— Ще внимавам. Като че ли в момента имаш двама посетители.

Маккейлъб се обърна към „Преследваща вълна“. Грасиела беше на кърмата и помагаше на Реймънд да се качи на борда.

— Трябва да вървя, Бъд. Ще се видим в понеделник.

Грасиела носеше избелели дънки, пуловер с емблема на „Доджърс“, а косата й беше вдигната под бейзболна шапка на същия тим. През рамото й висеше сак. Носеше и пазарска чанта. Реймънд бе по дънки и пуловер на хокейния отбор на „Кингс“. Той също имаше бейзболна шапка и държеше в ръка детска пожарна кола и стара плюшена играчка, която Маккейлъб оприличи на агне. Маккейлъб колебливо прегърна Грасиела и стисна ръката на Реймънд, след като момчето пъхна животното подмишница.

— Радвам се да ви видя — каза той. — Готов ли си за риболов, Реймънд?

Момчето очевидно се срамуваше. Грасиела го побутна по рамото и то кимна в знак на съгласие.

Маккейлъб взе багажа им, покани ги в яхтата и ги разведе. Междувременно остави пазарската чанта в камбуза и сака на леглото в главната каюта. Това щеше да бъде нейната стая. После показа на Реймънд койката в предното помещение. На койката имаше предпазна решетка. Когато чу думата „койка“, момчето смутено сбърчи лице.

— Така наричат леглата на корабите, Реймънд — обясни Маккейлъб. — А на тоалетната казват „галюн“.

— Защо?

— Ами никога не съм питал.