Майкъл Конъли - Кръв

Маккейлъб кимна. Докато мислеше какво му остава да провери, задната врата внезапно се отвори и вътре надникна Бъди Локридж.

— Какво става?

Маккейлъб примижа на слънцето, което блестеше над рамото на Бъди.

— Почти свърших, Бъди. Защо не почакаш в колата?

— Заболя ме задникът от седене. — Той погледна към Амилия Кордел и кимна. — Извинете, госпожо.

Появата му ядоса Маккейлъб, но той го представи като свой колега.

— Та какво значи търсим? — попита Бъди.

— Ние ли? Просто търся нещо, което го няма. Защо не ме почакаш в колата?

— Например нещо, което може да е било взето. Ясно.

Той свали десния сенник. Маккейлъб вече го бе проверил и там нямаше нищо.

— Вече търсих, Бъди. Защо не…

— Какво е имало там? Снимка ли?

Локридж посочи към таблото. Маккейлъб проследи показалеца му, но не видя нищо.

— За какво говориш?

— Ето там. Виждаш ли праха? Като че ли е имало снимка или нещо друго. Може да е държал там пропуск за паркинг.

Маккейлъб отново погледна, но пак не видя нищо. Завъртя се надясно и после обърна глава към таблото.

И тогава видя.

Върху прозрачната пластмаса на спидометъра и другите уреди имаше пласт прах. Отстрани на пластмасата ясно се очертаваше чист правоъгълник. Съвсем скоро оттам бяха свалили нещо. Маккейлъб разбра, че е имал невероятен късмет. Навярно изобщо нямаше да го забележи. Защото се виждаше откъм дясната седалка и под коса слънчева светлина.

— Госпожо Кордел? — каза той. — Бихте ли заобиколили отсам, за да погледнете през другата врата?

— Съпругът ви имал ли е тук ваша снимка, или на децата?

Тя бавно поклати глава.

— Божичко, всъщност, не зная. Имаше снимки, но просто не зная къде ги държеше. Може да е имало. Никога не съм използвала шевролета. — Винаги взимах микробуса — дори когато излизахме само двамата с Джим. Както ви казах, тази кола ми беше прекалено висока.

Маккейлъб кимна.

— Има ли някой, който да е работил заедно с него и може да знае, някой, който е пътувал по работа със съпруга ви?

По обратния път към града те минаваха покрай безкрайна върволица от автомобили, натъпкани плътно един до друг в отсрещните платна. Хора, които се прибираха от работа или напускаха града за уикенда. Маккейлъб изобщо не ги забелязваше. Беше потънал дълбоко в собствените си мисли. Дори не чу Локридж.

— Извинявай, какво?

— Казах, че навярно съм ти помогнал там, като забелязах онова нещо.

— Помогна ми, Бъди. Можех изобщо да не го забележа. Но въпреки това ми се иска да си беше останал в колата. Плащам ти само да ме возиш.

— Да, бе, да, ако си бях останал в колата, сигурно още щеше да ровиш там.

— Не се знае…

— Е, няма ли да ми кажеш какво си открил?

— Нищо, Бъди. Не съм открил нищо.

Той лъжеше. Амилия Кордел го бе въвела обратно в къщата, за да телефонира в службата на съпруга си. Маккейлъб разговаря със служител на Джеймс Кордел, който му даде имената и телефонните номера на някои от отговорниците по поддръжката на акведукта, работили заедно с Кордел в началото на януари. После телефонира в лоунпайнския участък от акведукта и разговаря с Маги Мейсън, едно от имената в списъка му. Тя му съобщи, че през седмицата преди убийството два пъти е ходила с Кордел на обед. И двата пъти с неговата кола.

Като избягваше насочващи въпроси, Маккейлъб я попита дали е забелязала на таблото в шевролета нещо от личен характер. Мейсън без да се колебае отговори, че на таблото имало снимка на семейството на Кордел. Спомняше си, че на снимката съпругата на Кордел държала в скута си двете им малки дъщерички.

По обратния път Маккейлъб усети, че в гърдите му се надига смесица от ужас и възбуда. Някой някъде пазеше обецата на Глория Торес и семейната снимка на Джеймс Кордел. Сега той знаеше, че злото от онези две убийства се е сляло в образа на човек, убивал не за пари, не от страх и не за отмъщение. Това зло далеч надхвърляше тези рамки. Този човек убиваше за удоволствие и за да осъществи фантазията, пламнала като вирус в мозъка му.

Злото беше навсякъде. Маккейлъб го знаеше добре. Но знаеше и че не може да му се противопостави абстрактно. Трябваше да е от плът и кръв — конкретен човек, когото да открие и унищожи. Маккейлъб вече го знаеше. Усещаше, че сърцето му се изпълва с ярост и зловеща радост.

Съботната утринна мъгла беше гъста и галеше тила му като с нежна длан. Маккейлъб бе станал към седем, за да успее да иде до пералнята в битовия комбинат на доковете и да използва едновременно няколко от машините, така че да изпере цялото си спално бельо. После започна да чисти яхтата и да се приготвя за гостите си. Но докато работеше, той откри, че му е трудно да се съсредоточи.