Майкъл Конъли - Кръв

— Всъщност, не. Когато за последен път разговарях със съпругата на Кордел — това беше само преди две седмици — тя ми каза, че не знае какво да прави с шевролета. Бил прекалено голям за нея и й навявал лоши спомени. Не използва точно тези думи, но разбираш какво искам да кажа.

Маккейлъб усети, че се изпълва с възбуда.

— Тогава отиваме там, претърсваме шевролета, разговаряме с нея и откриваме какво е било взето.

— Ако нещо е било взето…

Уинстън се намръщи. Маккейлъб я разбираше. След хипнозата и фиаското с Болотов капитанът навярно вече смяташе, че Уинстън прекалено лесно се поддава на външно влияние.

— Какво ще правиш? — попита Маккейлъб. — Все едно, че съм в колата и съм готов за тръгване. Ще дойдеш ли с мен, или ще останеш на тротоара?

Беше му дошло наум, че не го ограничават притеснения като служба, роля, инерция или каквото и да е. Уинстън можеше да дойде с него, но той бе в състояние да отиде и сам. И тя очевидно го разбираше.

— Не — отвърна Уинстън. — Въпросът е ти какво ще правиш. Ти си човекът, освободен от досадните подробности… След хипнозата Хичънс беше…

— Знаеш ли какво, Джай? Интересува ме само едно — да открия онзи тип. Затова ти предлагам следното. Дай ми няколко дни. Няма да се върна с празни ръце. Ще ида в пустинята, ще разговарям с жената на Кордел и ще хвърля един поглед на колата. Ще открия нещо, с което да можеш да идеш при капитана. В противен случай теорията ми отива на кино. И повече няма да те безпокоя.

— Виж, не че ме безпоко…

— Разбираш какво искам да кажа. Трябва да ходиш в съда, да се занимаваш с други случаи. Не ти е нужно едно старо разследване. Зная как е. И тъй като случаят си е твой и ти се отнасяш човешки с мен, първо исках да дойда при теб. Сега ми дай благословията си и малко време и аз ще действам на своя глава. Ще ти съобщя какво съм открил.

Уинстън дълго мълча и накрая кимна.

— Добре, действай.

Локридж и Маккейлъб потеглиха от Уитиър и излязоха на магистралата „Антлоуп вали“, която накрая ги отведе до североизточния ъгъл на областта. През повечето време Бъди шофираше с една ръка, вдигнал хармониката пред устата си с другата. Това не изпълваше Маккейлъб с особено силно чувство за сигурност, но поне го освобождаваше от общите разговори.

Когато минаха покрай Васкес рокс, той разгледа скалното образувание и откри мястото, на което беше открит трупът и което в крайна сметка бе довело до запознанството му с Джай Уинстън. Образувани в резултат от тектонично разместване, стръмните и назъбени скали представляваха красива гледка на следобедната светлина. Слънцето косо ги огряваше и цепнатините тънеха в дълбок мрак. Изглеждаха едновременно прелестни и опасни. Маккейлъб се зачуди дали тъкмо това не е привлякло Лутър Хач.

— Идвал ли си тук? — попита Бъди, като стисна хармониката между краката си.

— Да.

— Страхотно местенце. Носи името на мексикански престъпник, който преди стотина години се криел в цепнатините след обир на банка или нещо подобно. Тук има толкова места за криене, че изобщо не успели да го намерят и той се превърнал в легенда.

Маккейлъб кимна. Историята му харесваше. Замисли се за това колко различни бяха неговите истории за местата. Винаги се отнасяха за трупове и кръв. Нямаше легенди. Нямаше герои.

Двамата успяха да изпреварят вълната в пиковия час и когато стигаха в Ланкастър, едва минаваше пет. Обиколиха малък квартал, наречен „Пустинни цветя“, за да открият дома, в който бе живял Джеймс Кордел. Маккейлъб видя много пущинаци, но почти нямаше цветя, които да съответстват на названието на квартала. Той беше построен в равнина, през повечето дни гореща като цвъртящ тиган. Къщите бяха в испански стил с червени покриви, сводести прозорци и входни врати. Из Антлоуп Вали бяха пръснати десетки такива квартали. Къщите бяха големи и доста привлекателни. Купуваха ги предимно семейства, бягащи от скъпотията, престъпността и тълпите в Лос Анджелис.

Кварталът „Пустинни цветя“ очевидно предлагаше три различни вида къщи. Докато обикаляха, Маккейлъб забеляза, че приблизително всяка трета е от един и същи тип, а понякога къщите близнаци дори се намираха една до друга. Това му напомни за кварталите в долината Сан Фернандо след Втората световна война.

Идеята да живее в някоя от сградите, покрай които минаваха, му подейства потискащо. И не заради вида им, а заради отдалечеността на океана. Знаеше, че никога не би оцелял на такова място. Щеше да изсъхне и отлети като глухарчетата край пътя.