Майкъл Конъли - Кръв

Маккейлъб внимателно наблюдаваше Уинстън, за да види дали е успял да я убеди. Тя явно разбираше теорията му.

— Не е само това — продължи той. — Има още нещо. Убиецът почти постоянно е пред камерата.

— Искал е да го видим как го прави, така ли?

Маккейлъб кимна.

— Това е различното. Мисля, че иска да бъде заснет. Иска работата и постиженията му да бъдат документирани и гледани, иска да му се възхищават. Това увеличава опасността и съответно чувството му за власт. Възнаграждението. И какво прави, за да го постигне? Мисля, че внимателно си избира целта — плячката си — и после я наблюдава, докато усвои навиците й и научи кога ходи на обществени места, снабдени с камери. Банкоматът, магазинът. Иска да бъде заснет. Стреми се към това. Намига към камерата. Камерата си ти — детективът. Той ти говори и после изчезва.

— В такъв случай може би не избира жертвата — отвърна Уинстън. — Възможно е изобщо да не му пука за нея. А само за камерата. Като Берковиц. На него не му пукаше кого ще застреля. Просто отиваше да убива.

— Но Берковиц не си взимаше сувенири.

— Обецата ли?

Маккейлъб кимна.

— Сама виждаш, че го приема лично. Струва ми се, че жертвите са специално подбрани. А не местопрестъпленията.

— Вече си решил случая, нали?

— Не целия. Не зная как ги избира, нито защо. Но много мислих. През цялото време, докато стигнем до тук. Имаше задръстване.

— Не си ли сам?

— Имам шофьор. Още не мога да карам.

Тя не отговори. На Маккейлъб му се искаше да не беше споменавал за шофьора. Това разкриваше слабост.

— Трябва да започнем отначало — каза той. — Защото си мислехме, че тези хора са убити по случайност. Мислехме си, че са избрани местопрестъпленията, не жертвите. Но ми се струва, че е обратното. Избрани са жертвите. Те са били плячка. Конкретна цел, която е била открита, проследена, издебната. Трябва да преровим миналото им. Между тях със сигурност има нещо общо. Личност, място… момент във времето — нещо, което да ги свързва помежду им или с нашия неизвестен субект. Ако открием…

— Чакай, чакай малко…

Маккейлъб замълча, осъзнал, че е повишил глас.

— Какъв сувенир е бил взет от Джеймс Кордел? Да не би да твърдиш, че парите от банкомата са някакъв символ?

— Не зная какво е било взето, но не са парите. Това просто е била част от инсценировката на грабеж. Парите не са символична вещ. Освен това ги е взел от апарата, не от Кордел.

— Тогава не ти ли се струва, че прибързваш.

— Не. Сигурен съм, че нещо е било взето.

— Щяхме да го разберем. Имаме цялото убийство на запис.

— Никой не го е разбрал и в случая Глория Торес, а пък и него го имаше на запис.

Уинстън се завъртя на стола си.

— Не зная. Всичко това продължава да ми се струва… Нека те попитам нещо. И се опитай да не го приемаш прекалено лично. Но не е ли възможно просто да търсиш същото, каквото винаги си търсил в бюрото?

— Искаш да кажеш, че преувеличавам ли? Че искам да се върна към онова, което съм вършил преди?

Уинстън сви рамене.

— Аз не съм го търсил, Джай. То просто си е там. И е такова, каквото е. Естествено, обецата може да означава нещо друго, или нищо. Познавам тези хора. Зная как разсъждават и как действат. Усещам го, Джай. Злото. То е тук.

Уинстън му хвърли странен поглед и Маккейлъб си помисли, че е прекалил.

— Колата на Кордел, шевролетът — нея я нямаше на записа. Занимавахте ли се с колата му? В документите, които ми даде, не видях нищо за…

— Не, изобщо не беше докосвана. Той е оставил портфейла си отворен на седалката и просто е извадил картата си за банкомата. Ако беше влизал в шевролета, убиецът щеше да вземе портфейла му. Щом видяхме, че е още там, не си направихме труда да се занимаваме с автомобила.

Маккейлъб поклати глава.

— Продължаваш да възприемаш случая като обикновен грабеж. Решението да не се занимаваш с колата щеше да е правилно — ако наистина ставаше дума за грабеж. Но ако не е така? Ако е влизал в шевролета, той не би взел нещо толкова очевидно, колкото портфейла.

— Какво тогава?

— Не зная. Нещо друго. Кордел постоянно е пътувал с колата си. По цялата линия на акведукта. За него шевролетът е бил нещо като втори дом. Сигурно вътре е имало много предмети от личен характер, които убиецът е можел да вземе. Снимки, неща, закачени на огледалото, може би пътен дневник, каквото и да е. Къде е колата? Зарадвай ме, кажи ми, че още е при вас.

— Уви, предадохме я на жена му два дни след убийството.

— Навярно вече е почистена и продадена.