Майкъл Конъли - Кръв

— О, я стига. Тя… Какво се опитваш да направиш, да изкараш случая серийно убийство или нещо подобно?

— Нищо не се опитвам да изкарам. Той си е такъв. И си е бил през цялото време. Само че вие — искам да кажа, ние — не сме го разбирали.

Уинстън се извърна и се насочи към ъгъла на стаята, като клатеше глава.

— Добре, кажи ми какво виждаш тук. Защото аз просто не го виждам. С радост ще ида в лосанджелиското управление и ще кажа на онези двама кретени, че са се прецакали, но просто не виждам онова, което виждаш ти.

— Добре, да започнем със самата обеца. Както казах, разговарях със сестрата на жертвата. Според нея Глори Торес винаги е носела това кръстче. Играела си е с другите, сменяла ги е, използвала е различни комбинации, но никога не е сваляла кръстчето. Освен очевидния религиозен смисъл то е било и нещо като талисман. Разбираш ли? Съгласна ли си с мен засега?

— Засега.

— Добре, нека просто приемем, че го е взел убиецът. Както казах, разговарях с болницата и Бърза помощ. Не са го открили и на двете места. Затова нека приемем, че го е взел той.

Маккейлъб очаквателно разтвори ръце. Уинстън неохотно кимна.

— Сега нека разгледаме нещата от две страни. Как? И защо? Първият отговор е лесен. Спомни си записа. Той я застрелва, оставя я да се блъсне в щанда, после обратно в него и накрая да се свлече на пода извън кадър. Тогава е можел да вземе обецата, без да го видят.

— Забравяш нещо.

— Какво?

— Добрия самарянин. Нали й е бинтовал главата? Може той да е взел кръстчето.

— Помислих и за това. Не е невъзможно. Но е по-малко вероятно, отколкото да е убиецът. Защо му е да я взима?

— Не зная. На убиеца защо му е?

— Ами това е въпросът. Но помисли какво е било взето. Религиозен символ, талисман. Винаги го е носела. Бил е нейният автограф, нещо по-важно, отколкото е номиналната му стойност.

Той изчака. Това беше началото. Сега идваше заключителната част. Уинстън се съпротивляваше, но Маккейлъб не бе загубил уменията си на детектив. Беше сигурен, че ще успее да я убеди.

— Някой, който е познавал Глория, трябва да е знаел за значението на обецата. По същия начин би го разбрал и някой, който е стоял близо до нея и я е наблюдавал в продължение на дни или дори повече.

— Говориш за убиеца.

Маккейлъб кимна.

— В периода на овладяване… Той я наблюдава. Научава навиците й, разработва плана си. Освен това търси нещо. Някакъв символ. Нещо, което да вземе, за да си спомня за нея.

— Обецата.

Той отново кимна. Уинстън нервно се разхождаше из малката стая.

— Трябваше да се сетя за това. Трябваше… хайде да идем някъде, където можем да седнем.

Тя не изчака отговора му. Отвори вратата и излезе. Маккейлъб бързо извади касетата, взе чантата си и я последва. Уинстън го поведе към заседателната зала, в която бяха разговаряли при първото му идване. Тя беше празна, но миришеше на „Макдоналдс“. Уинстън обиколи стаята, откри кошчето за боклук под масата и го изнесе в коридора.

— В тази стая не би трябвало да се яде — каза тя, когато затвори вратата и седна.

Маккейлъб зае стола срещу нея.

— Добре, какво ще кажеш за моя човек? Какво е мястото на Джеймс Кордел във всичко това? На първо място, той е мъж. Другата жертва е момиче. Пък и не става дума за сексуално престъпление. Жената не е била изнасилена.

— Това няма никакво значение — бързо отвърна Маккейлъб. Очакваше този въпрос. На път от доковете в колата на Бъди Локридж не бе правил нищо друго, освен да мисли за въпросите и техните вероятни отговори. — Ако съм прав, това престъпление се отнася към модела на убийство за проява на власт, както го наричаме ние. По принцип, това е човек, който го прави, защото може да избяга. По този начин се подиграва с властите. Прехвърля проблемите си с конкретна ситуация — било то със службата, самочувствието си, с жените като цяло или с майка си в частност, каквото и да е — върху полицията. Върху детективите. Дразни ги, намира храна за самочувствието си. Извлича от това форма на власт. Може да е сексуална власт, даже в самото престъпление да няма очевидни или физически сексуални прояви. Спомняш ли си Кодовия убиец? Или Берковиц Сина на Сам в Ню Йорк?

— Разбира се.

— И с двамата беше същото. В самите престъпления нямаше секс, но всичко имаше сексуален подтекст. Виж Берковиц. Убиваше хора — и мъже, и жени — и изчезваше. Но няколко дни по-късно се връщаше на местопрестъплението и мастурбираше. Според нас Кодовият убиец правеше същото, но ако е така, установеното наблюдение не успя да го регистрира. Искам да кажа, че няма нужда да е очевидно, Джай, това е всичко. Невинаги става дума за очевидните маниаци, които изрязват имената си в кожата на хората.