Майкъл Конъли - Кръв

Бавно мина зад бюрото и седна на изтъркания стол пред компютъра. Извади от джоба си химикалка и отвори с нея средното чекмедже на бюрото. Вътре нямаше много неща — само няколко молива и пластмасова кутия за СО-КОМ. Отвори я. Дискът се казваше „Проникване в мозъка“ и на обложката пишеше, че предлага екскурзия в човешкия мозък с подробни графики и анализ на функциите му.

Маккейлъб затвори средното чекмедже и отново използва химикалката, за да отвори едно от страничните. Вътре имаше само неразпечатана кутия карамелизирани пуканки. Във второто имаше кафяви пликове в зелени папки, закачени на две релси. Наведе се да погледне по-добре и прочете първата табелка.

Маккейлъб изпусна химикалката си на пода и в същия миг реши да не я вдига. Вече не го беше грижа, че оставя отпечатъци на вероятно местопрестъпление. Извади папката и я отвори на бюрото. Вътре имаше снимки на Глория Торес в различни дрехи и по различно време на деня. На две от снимките с нея бе Реймънд. На едната се виждаше Грасиела.

В папката имаше напечатан на машина дневник. Дневник за проследяване. Подробни всекидневни описания на движението на Глория. Бързо ги прегледа и видя повтаряща се забележка за вечерното й отбиване в „Шърман маркет“ на връщане от работа.

Маккейлъб я затвори и извади следващата папка. Можеше да се досети чие име е написано на табелката.

Не си направи труда да я отваря. Знаеше какво ще открие снимки. Вместо това той се наведе и погледна следващата. Очакванията му се потвърдиха.

Не отвори и тази папка. Прегледа табелките на останалите. Сърцето му биеше силно, сякаш някак си се беше откъснало в гърдите му. Знаеше имената от табелките. До последното.

— Ти си — прошепна Маккейлъб.

И отново си представи ябълките, които се сипят по пода и се търкалят в различни посоки.

Рязко затръшна чекмеджето. Трясъкът отекна в бетонния под и стоманените стени и го сепна като изстрел. Маккейлъб погледна навън в нощта през отворената врата и се заслуша. Не чу нищо, дори музиката. Само тишина.

Погледът му попадна върху компютърния монитор и той се загледа в цифрите, които лениво се носеха по екрана. Знаеше, че компютърът нарочно е оставен включен. Не защото Ноуан щеше да се върне — Маккейлъб знаеше, че отдавна го няма. Не, компютърът беше оставен включен заради него. Ноуан го бе очаквал. Сега вече знаеше, усещаше го в сърцето си, че Ноуан е предвидил всеки ход.

Маккейлъб натисна шпацията и скрийнсейвърът изчезна. На негово място се появи поле с място за парола. Той не се поколеба. Имаше чувството, че всяко негово действие е предварително определено. Написа цифрите в ред, който знаеше наизуст.

903472568

Натисна ентер и компютърът заработи. Няколко мига по-късно паролата беше приета и на дисплея се появи програм-мениджър — бял екран с различни иконки. Маккейлъб бързо ги разгледа. Повечето бяха за игри. Последният символ приличаше на малка кантонерка и той предположи, че е иконката на файл мениджъра. Щракна два пъти с мишката върху нея и на екрана се появи файл мениджърът. От лявата страна имаше списък с директории. Щом избереше една от тях и щракнеше с мишката отгоре й, в дясната половина на екрана се появяваха имената на документите, съдържащи се в нея.

Маккейлъб провери директориите една по една. Повечето бяха свързани с програми като например Америка онлайн, Лае Вегас казино и така нататък. Но накрая стигна до директория, озаглавена „КОД“. Избра я и в дясната половина на екрана се появиха имената на няколко файла. Бързо ги прочете и разбра, че отговарят на имената на папките в чекмеджето на бюрото.

С изключение на един документ. Маккейлъб дълго го гледа, вдигнал пръст над бутона на мишката.

Носеше неговото име.

Щракна с мишката и документът бързо се появи на екрана. Започна да го чете като човек, който вижда собствения си некролог. Думите го изпълниха с ужас, защото знаеше, че завинаги са променили живота му. Те му отнемаха душата, лишаваха от смисъл всичките му постижения и жестоко се подиграваха с тях.

Здравей, агент Маккейлъб!

Надявам се, че ти четеш тези редове.

Приемам, че си ти. Приемам, че заслужаваш отличната репутация, която носиш с такава гордост.

Чудя се дали си сам. Дали бягаш от тях. Но, разбира се, ти вече разполагаш с каквото ти трябва, за да се спасиш. Но те питам за преди — как е да се чувстваш преследван? Исках да изпиташ това чувство, да го разбереш. Моите чувства… Ужасно е да живееш в страх, нали?