Майкъл Конъли - Кръв

Маккейлъб мислено си отбеляза още една вероятна връзка с гангстерския филм. Репликата за каноли, а сега и лигниновите тампони под бузите.

— Косата също може да се промени — каза Банкс. — Всъщност, този тип като че ли носи перука.

Той прокара червената точка по косата на Добрия самарянин. Маккейлъб мислено се укори, че го забелязва едва сега. Косата бе съвършено пригладена, характерен признак за перука.

— Да видим какво друго имаме.

Банкс се върна на пулта и с помощта на мишката очерта друга част от Добрия самарянин. Ръцете.

— Като деца са — каза той. — Могат да си слагат грим, перуки, дори изкуствени гърди. Но не могат да направят нищо с ръцете си. Ръцете — а понякога и краката — винаги ги издават.

Когато увеличи и фокусира дланите на Добрия самарянин, той се прехвърли на другия пулт и направи същото с дясната ръка на Ноуан. После се изправи, за да изравни линията на погледа си с екраните и се наведе на няколко сантиметра от тях.

— Погледнете тук.

Маккейлъб също стана и се приближи.

— Къде?

— Първият има малък белег тук на кокалчето. Виждате ли го, депигментацията?

Маккейлъб се наведе, за да погледне към дясната ръка на Добрия самарянин.

— Чакайте малко — каза Банкс. Отвори едно от чекмеджетата под пулта и извади фотографска лупа от онези, които се използват за гледане на негативи. — Опитайте с това.

Маккейлъб вдигна лупата над въпросното кокалче и се вгледа. Макар че образът бе изкривен и мъглив, той забеляза, че белият белег е почти във формата на въпросителен знак.

— Добре — каза той. — Да видим другия.

Маккейлъб пристъпи наляво и с помощта на лупата откри същото кокалче на дясната ръка на Ноуан. Дланта му не беше в същото положение, но дебелият бял белег ясно се различаваше. Маккейлъб продължи да го разглежда, докато окончателно не се убеди. После затвори очи. Това беше. На двата екрана се виждаше един и същи човек.

— Има ли го? — попита Банкс.

Маккейлъб му подаде лупата.

— Да. Възможно ли е да получа снимки на тези два кадъра?

Банкс гледаше през лупата ръката на втория екран.

— Тук е — каза той. — Да, мога да ви направя снимки. Чакайте да кача двата образа на дискета и после ще я занеса на принтера в лабораторията. Ще ми отнеме само няколко минути.

— Благодаря, човече.

— Надявам се, че съм ви помогнал.

— Повече, отколкото предполагате.

— Между другото, какво прави този тип? Облича се като мексиканец и върши добри дела, така ли?

— Всъщност, не. Някой ден ще ви разкажа всичко.

Банкс се задоволи с този отговор и се върна на пулта, за да прехвърли двата образа на компютърна дискета. После качи и профилите.

— Ще се върна след няколко минути — каза той и се изправи. — Освен ако не се наложи да изчакам машината да загрее.

— Мога ли да се обадя?

— Телефонът е в лявото чекмедже. Първо натиснете деветка.

Маккейлъб набра домашния номер на Уинстън. Отговори му телефонният секретар. Докато слушаше гласа й, той се поколеба дали да остави съобщение. Съзнаваше какви ще са последствията за нея, ако се разбере, че е работила със заподозрян в убийство. Но реши, че откритията, които бе направил през последния час, си струват риска. Не искаше да набира номера на пейджъра й, защото нямаше време да чака да му позвъни. Трябваше да действа.

— Джай, аз съм. Ще ти обясня всичко, когато се видим, но засега просто ми се довери. Зная кой е убиецът. Ноуан е, Джай, Джеймс Ноуан. Сега тръгвам към дома му — адресът е в докладите, които ми даде. Ще се срещнем там, ако успееш да дойдеш. Тогава ще ти обясня.

Затвори и позвъни на пейджъра й. После набра домашния й номер и затвори. С малко късмет, помисли си Маккейлъб, Уинстън щеше да получи съобщението и веднага да се отправи към дома на Ноуан.

Взе кожената чанта и отвори ципа на средното отделение. Вътре бяха двата пистолета — собственият му зигзауер и „ХК П7“, който Джеймс Ноуан бе закачил под яхтата му. Извади своя пистолет. Провери го и го пъхна под колана на джинсите си отзад на кръста. След това смъкна сакото си отгоре.

Джеймс Ноуан беше дал само един адрес на хората от шерифското управление. Намираше се на „Атол Авеню“ в северен Холивуд, квартал, който не се поддаваше на точно определение, представляваше смесица от жилища, офиси и дори промишлени предприятия.

Маккейлъб зави по улицата, на която имаше складове без никакво обозначение, фирма за доставка на химикали и център за рециклиране на промишлени отпадъци. Улицата свършваше при стар железопътен прелез с прорасли между релсите високи бурени. Зави в отбивка, от двете страни на която имаше дълга редица малки складове и единични гаражи. Над алуминиевите вдигащи се врати на някои от тях имаше фирмени табели, на други нямаше нищо — или никой не ги наемаше, или се използваха анонимно. Спря пред ръждясала врата, която отговаряше на адреса на Джеймс Ноуан. Изключи двигателя и излезе.