Майкъл Конъли - Кръв

— Добре, Бъди, идвам. Първо ще мина през пералнята и ще скрия чантата си в някоя от сушилните. Ако се появя на яхтата и се натъкна на тях, иди да я вземеш и чакай, докато не изляза. Разбра ли?

— Естествено.

— Добре, слушай тогава. Ако всичко на яхтата мине добре, няма да се бавя много. Благодаря ти за всичко, Бъди, ти много ми помогна.

— Няма защо, човече. Не ми пука какво се опитват да ти направят онези копелета. Зная, че си чист.

Маккейлъб понесе чантата към доковете. Влезе в пералнята и откри празна сушилня. После без проблем стигна до яхтата. Преди да отключи плъзгащата се врата, той за последен път се огледа наоколо и не видя нищо нередно. Забеляза тъмния силует на Бъди Локридж, който седеше в рубката си. Чу звуците на хармоника. После отвори вратата.

Вътре миришеше на застояло, но все още се долавяше аромат на парфюм. Предполагаше, че е от Джай Уинстън. Маккейлъб не включи лампата, а взе фенерчето, закрепено на скоба от вътрешната страна на чертожната маса. Запали го и насочи лъча ниско към пода. Разбираше, че трябва да действа бързо и затова се насочи към стълбите. Искаше да вземе дрехи и лекарства за няколко дни.

Отвори една от вратите в коридора и извади големия си сак. После влезе в каютата и събра дрехите, които му трябваха. Трябваше да действа само на светлината на фенерчето и това го забави.

Когато свърши, Маккейлъб занесе сака до банята, за да вземе лекарствата, медицинските принадлежности и таблицата с данните си. Постави отворения сак върху мивката и тъкмо се канеше да започне да нарежда кутийките и шишенцата, когато се сети за нещо. Докато пресичаше коридора, горе беше мярнал светлина. Лампата в камбуза. Или може би в трапезарията. За миг замръзна. Вслуша се. Не чу нищо. Тихо излезе в коридора и погледна нагоре по стълбите. Стоеше неподвижно и се опитваше да претегли възможностите си. Единственият изход, освен стълбите, беше през отвора в тавана на предната каюта. Но бе глупаво да мисли, че онзи, горе, не се е сетил.

— Бъди — извика той. — Ти ли си?

— Не, Тери, не е Бъди!

Женски глас. Маккейлъб го позна.

— Джай?

— Защо не се качиш горе?

Той погледна назад към банята. Фенерчето беше в сака и осветяваше само съдържанието му. Около него бе пълен мрак.

— Идвам.

Тя седеше на въртящия се стол до тиковата масичка. Очевидно в тъмното беше минал точно покрай нея. Маккейлъб седна на стола от другата страна.

— Здравей, Джай. Как си?

— Имала съм и по-добри дни.

— И аз съм така. Щях да ти позвъня на сутринта.

— Е, сега съм тук…

— А къде са приятелите ти?

— Те не са ми приятели. И определено не са твои приятели, Тери.

— И на мен така ми се струва. Та какво става? Как така ти си тук, а тях ги няма?

— Защото от време на време някой от нас, тъпите местни се оказва по-умен от момчетата от бюрото.

Маккейлъб се усмихна.

— Сетила си се, че ще се върна за лекарствата си.

Тя отвърна на усмивката му.

— Те смятаха, че си преполовил пътя за Мексико. Но аз видях, че аптечката е пълна и разбрах, че трябва да се върнеш. Те са като верига.

— И сега трябва да ме арестуваш и да обереш лаврите.

— Не е задължително.

Той не отговори. Замисли се над думите й, като се чудеше каква игра играе Уинстън.

— Какво искаш да кажеш, Джай?

— Искам да кажа, че инстинктът ми подсказва едно, а уликите друго. Обикновено се доверявам на инстинкта си.

— И аз. За какви улики говориш? Какво сте открили тук?

— Не много, само бейзболна шапка с надпис ОК. Решихме, че означава „Остров Каталина“. Тя отговаря на описанието на шапката на шофьора на „Чероки“-то, което ни даде Джеймс Ноуан. Известно време нямаше нищо — докато не отворихме горното чекмедже на онази чертожна маса.

Маккейлъб погледна към масата. Спомни си, че отвори и провери горното чекмедже, след като непознатият беше избягал от яхтата. Вътре нямаше нищо нередно.

— И какво имаше вътре?

— Вътре ли? Нищо. Беше отдолу. Залепено с лепенка.

Той се изправи и се приближи до чертожната маса. Извади горното чекмедже и го преобърна. После прокара пръст по лепкавите остатъци от тежката лепенка. Усмихна се и поклати глава. Помисли си колко бързо непознатият е влязъл, извадил е предварително подготвения пакет и го е залепил под отвореното чекмедже.

— Чакай да се сетя — каза Маккейлъб. — Било е найлоново…

— Не. Не казвай нищо. Може да бъде използвано срещу теб. Не искам да пострадаш, Тери.

— Не се тревожа за това. Вече не. Затова ме остави да отгатна. Под чекмеджето е имало пликче — найлоново пликче. Вътре е били кръстчето на Глория Торес и снимката на семейството на Джеймс Кордел. Онази от колата.