Майкъл Конъли - Кръв

— Да, имаше един водолаз. Спусна се, но аз вече бях огледал наоколо, както ме помоли. Изпреварих ги.

Маккейлъб кимна и остави пистолета на пода между краката си. Без да откъсва поглед от него, той скръсти ръце на гърдите си, сякаш му бе студено. Беше толкова близо. И макар да седеше до човека, който го бе спасил за момента, Маккейлъб се изпълни с непреодолимо усещане за самота. Изпитваше и нещо, за което само беше чел — колебанието битка или бягство. Изпитваше желание да забрави и да избяга. Просто да зареже всичко и да избяга колкото може по-надалече.

— Здравата я загазих, Бъди.

— И аз си помислих същото — отвърна Локридж.

Когато стигнаха до студиото, Маккейлъб вече беше взел решение. По пътя анализира възможността за бягство и бързо я елиминира. Единственият му избор беше да приеме битката. Знаеше, че сърцето му го задържа тук — да избяга означаваше да умре, защото се нуждаеше от внимателно разработената следоперативна лекарствена терапия, която не позволяваше на тялото му да отхвърли новия орган. Да избяга също означаваше да изостави Грасиела и Реймънд. А това щеше да има същото въздействие върху сърцето му.

Локридж го остави отпред и изчака в зона, разрешена за спиране. Вратата беше заключена. Маккейлъб натисна звънеца два пъти преди Банкс лично да му отвори. Държеше кафяв плик и му го подаде през вратата.

— Това ли е всичко?

— Записът и снимките. Всичко е съвсем ясно.

Маккейлъб пое пакета.

— Колко ви дължа, Тони?

— Нищо. Радвам се, че успях да ви помогна.

Маккейлъб кимна и се канеше да се насочи обратно към колата, но се спря.

— Трябва да ви кажа нещо. Вече не работя в бюрото, Тони. Извинявайте, че ви заблудих, но…

— Зная, че вече не работите в бюрото.

— Откъде?

— Вчера, след като не отговорихте на съобщението ми от събота, позвъних на стария ви служебен телефон. Казаха ми, че от две години не сте там.

Маккейлъб се вгледа в лицето на Банкс.

— Тогава защо ми давате това?

— Защото го преследвате — мъжа от записа. Надявам се да го заловите.

После Банкс заключи вратата.

„Шърман маркет“ бе празен, освен две момиченца, които разглеждаха щанда с шоколад, и младежът, който стоеше на касата. Маккейлъб се надяваше да види вдовицата на Кюнгуон Канг.

— Търся жената, която работи тук през деня.

Тийнейджърът го погледна, прехапа устни и се намръщи.

— Няма нужда да ми говорите като на слабоумен — отвърна той. — Говоря английски. Роден съм тук.

— О — смути се Маккейлъб. — Извинете ме. Просто жената, която беше тук преди, едва ме разбираше.

— Майка ми. Пристигнала е тук от Корея на трийсет годишна възраст и дотогава е говорила само на корейски. Трябва и вие да опитате. Защо не се преместите там и да видите дали след двайсет години ще ви разбират.

— Извинете ме.

Маккейлъб разпери ръце. Не вървеше добре. Опита отново.

— Вие ли сте синът на Кюнгуон Канг?

— Да. А вие кой сте?

— Казвам се Тери Маккейлъб. Съжалявам за баща ви.

— Какво искате?

— Работя за семейството на жената, която е била убита тук…

— Какво точно работите?

— Опитвам се да открия убиеца.

— Майка ми не знае нищо. Оставете я на мира. Достатъчно преживя.

— Всъщност искам само да видя часовника й. Онзи ден идвах тук и забелязах, че носи часовника, който е носил онази вечер баща ви.

Младежът озадачено го погледна. После се обърна към момичетата на щанда за шоколад.

— Е, момичета, какво ще вземете.

Маккейлъб също погледна натам. Децата не изглеждаха доволни, че ги препират с такова важно решение.

— Та какво за часовника?

— Ами доста е сложно. Някои неща от полицейските доклади си противоречат. Опитвам се да разбера защо. И за тази цел трябва да зная точно кога е влязъл тук убиецът.

Той посочи към камерата на стената.

— От полицията ми дадоха копие на записа. На него се вижда часовникът на баща ви. Успях да изчистя кадъра. Ако майка ви не го е сверявала откакто… е започнала да го носи, ще мога да разбера онова, което ми трябва.

— Не ви трябва часовникът. Часът е показан на записа. Нали казахте, че са ви го дали.

— Според полицията часовникът на камерата не е верен. Тъкмо това се опитвам да разбера. Бихте ли повикали майка си?

Момичетата се приближиха до касата. Младежът не отговори. Мълчаливо взе парите и върна ресто. После ги изчака да излязат и едва тогава се обърна към Маккейлъб.

— Не ви разбирам. Това, което искате, ми се струва безсмислено.