Майкъл Конъли - Кръв

Маккейлъб притисна челото си до нейното. Не каза нищо.

— Зная, казвал си ми, зная и за Обри-Лин. Но това е още една причина да вярвам. Иска ми се и ти да опиташ.

Той я прегърна и прошепна в ухото й:

— Добре, ще опитам.

В нишата се появи мъж с дебело куфарче и застана до един от телефоните. Той хвърли поглед към тях и на лицето му се изписа изненада, когато забеляза сестринската униформа на Грасиела. Очевидно смяташе, че сестрата върши някаква непрофесионална постъпка. Маккейлъб се отдръпна и я погледна в лицето.

— Пази се и поздрави Реймънд от мен. Кажи му, че искам пак да идем за риба.

Тя се усмихна.

— И ти се пази. И ми се обади.

— Добре.

Грасиела бързо го целуна и се насочи към паркинга Маккейлъб погледна към мъжа и се отдалечи.

На тротоара пред спешното отделение нямаше таксита. Маккейлъб реши да промени плана си. Прималяваше му от глад. В основата на черепа му започваше да пулсира лека мигрена и знаеше, че ако не се нахрани, болката скоро ще плъзне и ще обхване цялата му глава. Реши да извика Бъди Локридж и да хапне докато го чака. Мислеше си за вкусните сандвичи, които правеха в деликатесния магазин отсреща. Когато Бъди пристигнеше, можеха да идат до „Видео график кънсълтънтс“ в Холивуд, за да вземат записа и сваления на снимка кадър.

Бързо се върна при телефоните във фоайето на спешното отделение. До един от автоматите млада жена сълзливо обясняваше нещо. Маккейлъб забеляза, че на едната й ноздра и на долната й устна има сребърни халки, свързани с верига от безопасни игли.

— Той не ме позна, не позна и Дани — проплака тя. — Съвсем е свършен и освен това повикаха ченгетата.

Безопасните игли за миг го разсеяха и той се зачуди какво ли ще се случи, ако жената се прозее. Маккейлъб вдигна слушалката на най-отдалечения телефон и се помъчи да не й обръща внимание. След шестото иззвъняване вече се канеше да се откаже, когато Бъди най-после отговори.

— Здрасти, Бъди, готов ли си за работа?

— Тери?

Локридж зашепна.

— Къде си, човече?

— В „Сидърс“. Трябва да дойдеш да ме вземеш. Какво има?

— Ами, ще те взема, но не съм сигурен, че ще искаш да се върнеш тук.

— Бъди, чуй ме добре. Престани с тези глупости и ми кажи какво става.

— Не съм сигурен, човече, но на яхтата ти е пълно с хора.

— Какви хора?

— Ами двама от тях са онези типове в костюмите, които вчера ти идваха на гости.

Невънс и Улиг.

— Вътре ли са?

— Да, вътре са. Освен това свалиха чергилото на джипа ти и докараха влекач. Мисля, че се готвят да го вземат. Отидох да видя какво става и те едва не ме изхвърлиха на кея. Показаха ми значките си и заповед за обиск, после ми казаха да се разкарам. Хич не се държаха любезно. В момента претърсват яхтата.

— Мамка му!

Маккейлъб се огледа и видя, че избухването му е привлякло вниманието на разплаканата жена. Обърна се с гръб.

— Бъди, къде си сега, горе или долу?

— Долу.

— Виждаш ли яхтата ми?

— Естествено. Гледам през прозореца в камбуза.

— Колко души виждаш?

— Има няколко вътре. Но ми се струва, че общо четири-пет. Други двама стоят при „Чероки“-то.

— С тях има ли жена?

— Да.

Доколкото можеше, Маккейлъб описа Джай Уинстън и Локридж потвърди, че на яхтата има жена, отговаря ща на това описание.

— В момента е в трапезарията. Когато преди малко наблюдавах, ми се стори, че само гледа.

Маккейлъб кимна. Мислено анализираше какво може да се е случило. Както и да го разглеждаше, положението му се струваше едно и също. Невънс и Улиг знаеха, че документите от ФБР са у него, но това не би предизвикало такава реакция — заповед за обиск. Имаше само една друга възможност. Беше станал официален заподозрян.

— Бъди — каза той, — видя ли да взимат нещо от яхтата? Говоря за найлонови пликчета или кафяви книжни торби като от „Лъкис“.

— Да, имаше някакви торби. Оставиха ги на кея. Но недей да се тревожиш, Тери.

— Какво искаш да кажеш?

— Струва ми се, че няма да открият онова, което всъщност търсят.

— Да не би да…

— Не по телефона, човече. Искаш ли да дойда и да те взема?

Маккейлъб замълча. Какво ставаше?

— Стой там — накрая отвърна той. — Ще ти позвъня.

Маккейлъб затвори и незабавно пусна в отвора нова монета. Набра собствения си номер. Никой не отговори. Включи се телефонният секретар и той чу записания си глас да му предлага да остави съобщение. След сигнала Маккейлъб каза:

— Джай Уинстън, ако си там, вдигни телефона.

Изчака малко и тъкмо се канеше да повтори, когато Уинстън вдигна слушалката. Изпита леко облекчение.