Христо Пощаков - Дългият път към ада

— Нямаш — успокои го сатанинският пратеник и продължи с лъжите: — Идвам от съзвездие „Лира“, за да помогна на някой представител на местната цивилизация. Собственият ми външен вид го доказва.

— Никога не съм срещал нещо подобно — промърмори поуплашеният Валентин и побърза да се ощипе, но зеленото човече не изчезна. Не му оставаше друго, освен да изпие остатъка бира от шишето, с което бе излязъл на балкона. Съзнанието му сякаш се проясни.

— Харесват ли ти парите? — попита конкретно Азауд. — Доколкото успях да се информирам, почти всеки представител на вашия вид ги обича. Затова съм тук, за да ти помогна да ги гребеш с шепи, сигурно ще останеш доволен от нашето сътрудничество. Съгласен ли си?

— Щом толкова настояваш… — промънка господин Кински. — Как смяташ да осъществиш… сътрудничеството?

— Съвсем лесно, ние имаме особени способности. Като те гледам, утре възнамеряваш да ходиш на хиподрума. Така ли е? Познах, разбира се. Заложи всичко на коня Аякс.

— На най-скапания!? — учуди се Валентин.

— Не разсъждавай, а слушай какво ти говоря. Довиждане засега, утре сам ще се увериш.

Зеленото човече изчезна като бирата в гърлото на господин Кински. Той се прибра в стаята си с чувство за нещо сънувано, въпреки доста реалните му елементи.

На следващия ден това не му попречи да се прибере с двайсет хилядарки в джоба, което му придаде особена вяра в подобни сънища.

В понеделник, докато бързаше към работното си място, споменът за зеленото човече придобиваше все по-приятни окраски и Валентин искрено желаеше нова среща с него. Изглежда желанието му бе доста силно, защото само след час, то се появи върху екрана на банковия компютър.

„Осъществявам връзка от космоса — засвети ярък надпис. — Бързо вземи лист и записвай, човешката памет е слаба, а времето за сеанс — кратко.“

Сами се досещате, че това отново бе внушение, но Валентин бързо изпълни нареждането. Последваха пароли, номера на банкови сметки, указания за прехвърляне и така нататък, докато като краен резултат собствената му сметка набъбна с цифрата двеста и петдесет хиляди. С доволен вид, човечето изчезна от екрана, а господин Кински се озърна страхливо и огледа колегите си.

Нищо не се случи. Нито през следващите дни, нито през следващите седмици. Той вече беше богат и можеше да се възползва от определени удоволствия. Предстоеше му ползване на годишен отпуск, можеше да си позволи по-изискан хотел и по-изискана обстановка, например някъде на Хавайските острови. Дори достатъчната им отдалеченост изглеждаше нещо разумно за случая, да не говорим за леконравните им обитателки, чиито сексуални прийоми са обект на друга история.

Яхти, лагуни, коралови рифове и силуети на палми на фона на кървави залези. С всеки изминат час работата в банката все повече губеше смисъл. Но един ден? Какво представляваше един ден в океана на времето? Може би миг от отчета на сатанинското ведомство.

Един ден господин Кински се озова на един от Канарските острови и предприе самотна екскурзия до кратера на действащ вулкан. Беше преситен от водения охолен живот, но стигнал до границата на собствен банкрут. Застанал на ръба на кратера, той наблюдаваше величествената гледка. Клокочещата под него лава и серните изпарения му навяваха нерадостни мисли. Основният дефект на парите се дължеше на свойството им да се харчат. А те бяха свършили и беше готов на всичко, за да се срещне отново със зеленото човече.

— Съвсем на всичко ли си готов? — разнесе се зад гърба му познатият внушен писклив глас и той радостно се обърна.

Седнало върху остър камък, зеленото човече го наблюдаваше и някак си злорадо се подхилваше.

— Готов ли си за няколко милиона да скочиш там долу? Признай, че много са ти необходими — продължи то.

— Не искаш ли прекалено много от мене? — промълви Валентин и усети, че краката му се разтреперват.

— Е, ние, извънземните, не сме чак толкова лоши. Мога да обещая, че ще те придружа в полета, но искам да проверя смелостта ти, като типична единица за твоята раса. Научен експеримент, нали разбираш? Но трябва да решиш бързо, защото не разполагам с много време, а после едва ли ще имаш втора възможност.

— Съгласен съм — прегракнало каза господин Кински. — Все пак разчитам на твоята почтеност.

— Скачай тогава! — нареди зеленото човече, доволно от полученото съгласие.

Облян в пот, Валентин Кински се хвърли в огромната бездна. И всички бездни си имат дъно, но тази нямаше, защото транспортния път до ада беше безкрайно дълъг.