Майкъл Конъли - Ченгета

— Не зная, Бош — наруши продължителното мълчание Лин-дъл. — Мислиш ли, че все пак ще се появят?

— Никога не съм твърдял, че става дума за нещо повече от предчувствие. Но все пак ми се струва, че всичко съвпада. Откакто дойдохме тук, съвпада още повече. Миналата седмица открих в стаята на Алайзо в „Мираж“ едно кибритче. Беше от „Ла Фуентес“. Даже да не се появят, смятам, че парите на Тони са в тази банка.

— Е, мисля да пратя Боб да провери. Ако се окаже, че депозитният сейф не е там, ще можем да прекратим наблюдението и да престанем да си губим времето.

— Ти командваш парада.

— Прав си.

Още две минути изтекоха в напрегнато мълчание.

— Ами Пауърс? — попита Линдъл.

— Какво Пауърс?

— Не виждам и него, Бош. Когато пристигна сутринта, ти твърдеше, че щял да дойде тук да я търси, че щял да я направи на решето. Е, къде е той?

— Не зная, Линдъл. Но ако ние сме достатъчно умни, за да се сетим за това, той също ще се досети. Не се съмнявам, че когато е проследил Тони, той е разбрал къде е депозитният му сейф и просто е пропуснал да ми го каже по време на малкия ни разговор.

— И аз не бих се изненадал. Но все пак мисля, че от негова страна би било глупаво да дойде тук. Не може да не се досети, че ще устроим засада.

— „Глупаво“ не е точната дума. Това си е живо самоубийство. Но предполагам, че не му пука, Линдъл. Той просто иска да я очисти. А ако и той получи някой и друг куршум, е, такъв е животът. Както вече ти казах, той беше готов да се направи на камикадзе още в участъка, когато смяташе, че Вероника е там.

— В такъв случай да се надяваме, че малко се е поохладил, откакто…

— Там — излая Бейкър.

Бош проследи с поглед насочения му към отсрещния ъгъл показалец. Беше се появила бяла лимузина, която бавно се приближаваше към банката.

— Господи — каза Линдъл. — Не ми казвай, че е толкова глупав.

На Бош всички лимузини му се струваха по принцип еднакви, но Линдъл и Бейкър някак си я бяха познали.

— Джоуи Маркс ли е?

— Това е неговата лимузина. Той обича такива големи бели коли. В него се обажда жабарят. Просто не мога да… Той не може да е вътре. Джоуи няма да съсипе две години от шибания ми живот в подготвянето на този удар, нали така?

Лимузината спря на улицата пред банката. Но не последва нищо повече.

— Видя ли това, Ла Фуентес? — попита Линдъл.

— Да, видяхме го — прошепна другият агент в отговор, макар очевидно да нямаше начин от лимузината да чуят какво се говори в микробуса.

— Хм, първи, втори и трети, готови — продължи Линдъл. — Като че ли ще спипаме лисицата в курника. Вие горе, вдигнете се нависоко, докато не получите нова заповед. Не искам да ми се въртите над главата и да подплашите когото и да било.

От трите автомобила и хеликоптера се разнесе хорово „прието“.

— Като се замисля пак, трети, я иди до югозападния вход и чакай там — рече Линдъл.

— Прието.

Накрая вратата на лимузината се отвори, но откъм страната, която Бош не можеше да види. Той зачака без да си поема дъх и след малко навън се появи капитан Джон Фелтън.

— Готово — разнесе се шепот по радиостанцията.

Фелтън се наведе към отворената врата. Отвътре излезе Вероника Алайзо. Капитанът здраво я хвана за ръката. След нея се появи още един мъж и в този момент капакът на багажника автоматично се отвори. Вторият мъж носеше сиви панталони и риза с овална табелка с името му над джоба на гърдите. Той се насочи към багажника, а Фелтън се наведе и без да пуска Вероника, каза нещо на някой в колата.

Тогава Бош успя да зърне лицето й. Макар да беше на повече от трийсет метра от нея, той ясно виждаше страха и умората й. Навярно бе прекарала най-дългата нощ в живота си.

Вторият мъж извади от багажника тежко червено куфарче за инструменти и тръгна след Фелтън и Вероника, които се бяха насочили към банката. Полицаят продължаваше да стиска ръката й и се оглеждаше наоколо. Той спря поглед на микробуса, но после се извърна. Рекламата на ресторанта навярно беше изиграла ролята на решаващ фактор. Добре го бяха измислили.

Докато минаваха покрай стария кадилак, Фелтън се понаведе и погледна мъжа, който работеше под предния капак. Успокоен, че не представлява заплаха, капитанът се изправи и продължи към стъклените врати на банката. Преди да изчезнат вътре, Бош видя, че Вероника стиска в ръце платнена чанта. Не можеше да определи колко е голяма, защото очевидно бе празна и сгъната.

Детективът задържаше дъха си, докато те най-после се скриха от поглед.