Майкъл Конъли - Ченгета

— Става. Разбрахме се.

Хари откопча кобура под мишницата си, но остави пистолета вътре. Той измина последните няколко крачки и бавно заобиколи ствола на акацията. Върху одеяло под заслона седеше по турски мъж с дълга сива коса и брада, която се спускаше над синята му копринена хавайска риза. Очите му гледаха диво. Бош бързо огледа ръцете му и одеялото около него, но не откри оръжие. Той се поотпусна и кимна.

— Здрасти — каза детективът.

— Нищо не съм направил.

— Разбирам.

Бош се огледа. Под мушамата се виждаха сгънати дрехи и хавлиени кърпи. Върху малка сгъваема масичка имаше тиган, няколко свещи, кутии с керосин, две вилици и лъжица, но нямаше нож. Хари предположи, че човекът крие ножа под ризата си или под одеялото. Върху масичката имаше и шишенце одеколон и очевидно собственикът му обилно беше напръскал с него палатката си. Виждаше се също стара кофа, пълна със смачкани алуминиеви кутии, купчина вестници и оръфано евтино издание на „Чужденец в чужда земя“.

Бош се приближи до мъжа и приклекна така, че лицата им да са на едно и също равнище. Той погледна към края на малкото разчистено пространство и видя, че там скитникът е хвърлял всичко, което не му е трябвало. Имаше найлонови торби с отпадъци и останки от дрехи. В основата на друга акация беше оставен зелено-кафяв сак. Ципът му бе отворен и сакът лежеше на земята като изкормена риба. Той погледна към мъжа. Сега вече виждаше, че носи още две хавайски ризи под синята, по която имаше щампи на момичета, танцуващи хула върху сърф. Панталоните му бяха мръсни, но с по-остър ръб, отколкото обикновено би могъл да си позволи един бездомник. Обувките му бяха лъснати прекалено добре. Бош предположи, че някои от отпечатъците по пътеката са от неговите подметки — онези с добре отпечатаните токове.

— Хубава риза — каза Бош.

— Моя е.

— Зная. Просто казвам, че е хубава. Как се казваш.

— Казвам се Джордж.

— Джордж кой?

— Просто Джордж, по дяволите.

— Добре, просто Джордж, по дяволите, защо не ми разкажеш за онзи сак хей там и за дрехите, които носиш? За новите обувки. Откъде е всичко това?

— Донесоха ми ги. Сега са мои.

— Какво искаш да кажеш с това, че са ти ги донесли?

— Донесоха ми ги. Това искам да кажа. Донесоха ми ги. Те ми дадоха всичко това.

Бош извади цигарите си, извади една и протегна пакета към мъжа. Той отрицателно махна с ръка.

— Не мога да си го позволя. Трябва ми половин ден, за да намеря достатъчно празни консервени кутии, че да си купя пакет цигари. Отказах ги.

Бош кимна.

— Откога живееш тук, Джордж?

— Откакто се помня.

— Кога те изхвърлиха от Камарило?

— Кой ти каза?

Предположението му беше логично, защото Камарило бе най-близката щатска лудница.

— Те ми казаха. Преди колко време те изхвърлиха?

— Щом са ти казали за мен, значи са ти казали и за това. Не съм глупак, нали ти е ясно?

— Хвана ме натясно, Джордж. А за сака и дрехите, кога ти ги донесоха?

— Не зная.

Бош се изправи и се приближи до сака. На дръжката беше закачена табелка. Той я обърна и прочете адреса и името на Антъни Алайзо. Детективът се приближи до мъжа и отново приклекна.

— Не беше ли миналия петък вечерта?

— Както кажеш.

— Не както кажа аз, Джордж. Ако искаш да те оставя на мира и да си останеш тук, трябва да ми помогнеш. А с тези глупости не ми помагаш. Кога ти ги донесоха?

Джордж сведе брадичка към гърдите си като момче, наказано от учител. После притисна очи с палец и показалец. Гласът му прозвуча така, сякаш го душат със струна от пиано.

— Не зная. Просто дойдоха и ми го оставиха. Нищо повече не зная.

— Кой ти го остави?

Джордж го погледна с блеснали очи и посочи нагоре с мръсния си показалец. Бош вдигна очи и през клоните на дърветата видя късче синьо небе. Той ядосано въздъхна. Така нямаше да стигнат доникъде.

— Значи малките зелени човечета са слезли от космическия си кораб, така ли, Джордж?

— Не съм казвал такова нещо. Не зная дали бяха зелени. Не съм ги виждал.

— Но си видял космическия им кораб?

— Не. Не съм казвал и това. Не видях кораба им. Само светлините при приземяването.

Бош го изгледа за миг.

— Точно по мярка — продължи скитникът. — Пускат невидим лъч, който те измерва оттам горе, ти даже не усещаш, после ти пращат дрехите.

— Страхотно.

Коленете започваха да го болят. Той се изправи и ставите му болезнено пропукаха.

— Вече съм прекалено стар за тези неща, Джордж.

— Такъв е животът на полицая. Гледал съм Коджак, когато имах дом.