Майкъл Конъли - Ченгета

— Зная. Знаеш ли какво, ако не възразяваш, ще взема този сак с мен.

— Заповядай. Нямам намерение да пътувам никъде.

Бош се приближи до сака. Чудеше се защо са го изхвърлили, а просто не са го оставили в ролса. Помисли известно време и реши, че сакът трябва да е бил в багажника. И за да направят достатъчно място за Алайзо, убийците бяха хвърлили чантата надолу по склона. Бяха бързали. Такива решения се взимаха припряно. Грешка.

Той хвана сака за ъгъла, като внимаваше да не докосва дръжката, макар да се съмняваше, че ще открият каквито и да е други отпечатъци, освен тези на Джордж. После се обърна, погледна към бездомника и реши все още да не му разваля настроението.

— Засега можеш да задържиш дрехите, Джордж.

— Добре, благодаря.

— За нищо.

Докато се катереше нагоре по склона, Бош си мислеше, че би трябвало да обяви района за местопрестъпление и да повика ОНИ. Но не можеше да го направи. Не и без да съобщи, че продължава да води разследване, което официално му е било отнето.

Този въпрос обаче не го безпокоеше, защото когато се изкачи на пътя, вече знаеше, че има нова посока. В ума му се Оформяше план. Светкавично. Беше възбуден. Той замахна с юмрук във въздуха и бързо тръгна към колата си.

Докато шофираше към Хидън Хилс, Бош мислено доизясняваше подробностите. Планът. До този момент детективът бе като коркова тапа, плаваща сред огромния океан на разследването. Носеща се по теченията, без да може самостоятелно да избира посоката си. Но сега имаше идея, план, който навярно щеше да примами Вероника Алайзо в капана.

Когато спря пред портала, Наш седеше в къщичката. Пазачът излезе навън и се наведе към прозореца на Хари.

— Добро утро, детектив Бош.

— Как е, капитан Наш?

— Бива. Трябва да кажа, че вашите хора вече вдигат голяма врява тази сутрин.

— Да, случва се. Какво са направили?

— Нищо сериозно, предполагам. Ще идете ли да ги настигнете, или ще посетите г-жа Алайзо?

— Отивам при нея.

— Добре. Може би така ще престане да ми досажда. Но трябва да я предупредя, нали знаете?

— Защо ви досажда?

— Току-що се обади да ме пита защо хората ви цяла сутрин Разговарят със съседите.

— И вие какво й казахте?

— Казах й, че си имате работа и че разследването на убийство изисква разговори с много хора.

— Правилно. До скоро.

Наш му махна с ръка и отвори портата. Бош пое към дома на Алайзо, но преди да стигне дотам, видя, че от входната врата на съседната къща се появява Едгар. Детективът спря и му даде знак да дойде при него.

— Здрасти, Хари.

— Привет, Джери. Успя ли да откриеш нещо?

— Нищо интересно. Доста е сложно с тези богати съседи. Никой не иска да приказва, никой не е видял нищо. Уморих се от тези хора.

— Къде е Киз?

— Обикаля къщите от другата страна на пътя. Срещнахме се в участъка и тръгнахме с една кола. Сега Киз върви пеш там някъде. Хей, Хари, какво мислиш за нея?

— За Киз ли? Мисля, че е добра.

— Не, нямам предвид като ченге. Нали разбираш… какво мислиш?

Бош го изгледа.

— Искаш да кажеш дали между вас двамата може да се получи нещо, така ли?

— Да. Между нас двамата.

Бош знаеше, че Едгар е разведен от шест месеца и че отново започва да измъква главата си от пясъка. Но освен това знаеше нещо за Киз, което нямаше право да му каже.

— Нямам представа, Джери. Партньорите не би трябвало да поддържат такива връзки помежду си.

— Предполагам, че си прав. Значи сега отиваш при вдовицата, така ли?

— Да.

— Навярно е най-добре да дойда с теб. Човек никога не знае. Ако се сети, че я подозираме, може да се уплаши и да се опита да те очисти.

— Съмнявам се. Прекалено е хладнокръвна. Но да идем да намерим Киз. Мисля, че не е зле да дойдете и двамата. Замислил съм нещо.

Вероника Алайзо ги чакаше на вратата на дома си.

— Чакам да дойдете и да ми обясните какво точно става.

— Съжалявам, г-жо Алайзо — рече Бош. — Имахме малко работа.

Тя ги въведе вътре.

— Да ви донеса ли нещо? — през рамо попита жената.

— Не, благодаря.

Част от плана му се състоеше в това да говори предимно той. Райдър и Едгар трябваше да я плашат с мълчанието и студените си погледи.

Бош и Райдър седнаха на същото място като преди, Вероника Алайзо ги последва. Едгар остана прав наблизо. Той се опря с длан на полицата над камината и изражението на лицето му показваше, че в тази съботна сутрин би предпочел да е навсякъде другаде, но не и тук.

Вероника Алайзо носеше дънки, светлосиня риза и мръсни работни обувки. Косата й беше вдигната нагоре. Въпреки старите дрехи, тя продължаваше да е изключително привлекателна. През разкопчаната й яка Бош виждаше покритата й с лунички кожа. От видеокасетата знаеше, че обсипват целите й гърди.