Христо Пощаков: Непредвиден контакт

Без да обръща внимание на бодлите, Коа препускаше през проклетите храсти. Сумтеше тежко, чувствуваше се нещастен и омърсен от натрупани по кожата му нечистотии. В главата му се въртеше единствената мисъл: „Само да стигна до скита си, само да стигна!“.

Той се добра със сетни сили до трудно забележимото сред високата растителност кълбо, издаде тънък писък и мекото ложе на подемника го вмъкна във вътрешността му. След малко струите на благовонна течност отмиваха слузта по тялото му, а съзнанието му блажено се отпускаше под ласкавите убождания на гро-стимулатора.

Коа потъна в автохипноза и му се приспа. Преди извънземния Морфей да го прегърне в обятията си, пред него отново възникна срещата с ужасното същество, поизгубила елементите си на страх. Неочакваната мисъл, свързана със спомена за нейните последни моменти, го разтърси до края на пипалата му. „Велики Моа, чудовището носеше походна грага и тя беше почти същата, като моята!“

Той изключи гро-стимулатора и настръхнал от възможността за нови неприятни изживявания, се отправи към подемника. Ложето му го спусна внимателно и не след дълго застана пред бодливата стена на храстите. Поколеба се, но изтерзан от любопитство се престраши и тръгна в опасната посока.

В това време, в безоблачното небе на планетата висеше дебел балонник и наблюдаваше плячката си. Гладът го измъчваше, а той се мъчеше да вземе твърде сложно за примитивния му мозък решение. От двете точки под него, които се движеха една срещу друга, нито една не предизвикваше асоциация за храна. Нито придобитият му опит, нито генетичните му заложби помагаха да направи избор, но той беше гладен и хищният му инстинкт диктуваше незабавно нападение. Все пак простичките му мисли оцениха количествената страна на дилемата и от двете неизвестни като храна същества избра по-голямото и по-бавното. Дебелият балонник изхвърли мощна струя газ през аналното си отверстие и започна атаката.

С несигурни движения на пипалата си, Коа разтвори храста пред себе си… и се озова пред чудовището. Същевременно тилното му око регистрира движение във въздуха, насочено към собственото му тяло и се напрегна, за да посрещне удара. Гнусното същество пред него вече беше повдигнало блестящ предмет, зеленикав лъч прониза пространството. Последва тъп удар, съседният храст бе смачкан от хищника, принуден в последните мигове на живота си да промени посоката на атаката. Трупът му се смаляваше бързо — последните остатъци от инертен газ го напускаха с леко свистене. Прилепоподобните му криле все още потрепваха, а от дебелото жило под смукалата му капеше жълтеникава субстанция — смесица от отрова и разлагаща тъканите течност.

Макар и зашеметен от бързия развой на събитията, Коа разбра, че чудовището го бе спасило. Предишният ужас бе изместен от чувство на благодарност, професионалното любопитство се върна, подтикна го да преодолее късото разстояние и да застане пред съществото.

Изправен срещу него, Мартин го разглеждаше напрегнато, готов за ново агресивно действие. Погледът му се впи в огромните разумни очи на Коа, неволното му отвращение постепенно се замени с възхищение от неизтощимата фантазия на природата, създала такова невероятно създание. Той даже не се учуди, когато съвсем нерешително, едно от пипалата му се насочи към него и леко го потупа по рамото.

След няколко месеца съвместна работа, космобиолозите станаха добри приятели. Коа показа необикновени езикови способности и до съвършенство овладя интерлингва. Дори се опитваше да разказва вицове от родната си планета, като търпеливо обясняваше на Мартин при какви ситуации трябва да се смее. Погълнати от взаимно изучаване и разнообразен обмен на информация, колегите почти престанаха да обръщат внимание на външния вид на всеки от тях, времето минаваше неусетно; вече им се струваше, че се познават от много отдавна.

Магродяните, чиито представител бе Коа, бяха весел народ, но Мартин стигна до извода, че срещата им със земните жители е възможна само след сериозна психологическа подготовка. Коа споделяше мнението му и за всеки случай те решиха да реализират официален контакт на неутрална планета — след триста единици унифицирано магро-земно време.

За съжаление приятните им занимания не можеха да продължават безкрайно и един ден настъпи часът на раздялата. Мартин прегърна Коа, а той го потупа по гърба едновременно с шест пипала — израз на висша магродянска признателност. Обзети от чувството, че имат да си кажат още много неща, не им се тръгваше, но се утешаваха с мисълта за предстоящата нова среща. Преди да се отправят към модулите си, Коа тържествено подари на Мартин малък видеобележник, после с известно смущение му препоръча да прочете нещо по пътя.