Майкъл Конъли - Блудна луна

Той кимна — очевидно се готвеше за най-големите преговори в живота си — в живота и на двама им. Каси поклати глава: не вярваше, че така ще имат шанс. Но се изправи и се приближи до него.

— Трябва да разбереш, Лио. Турчело няма да ти даде дял от съдържанието на куфарчето. Изобщо не е имал такова намерение. Ако се свържеш с хората му и му съобщиш, че е в теб, все едно че му казваш: „Ето ме, елате да ме пипнете“. И ще си сьомгата за тази година.

— Не! Казвам ти, че мога да го уредя. Знам как да преговарям с тези хора. Не забравяй, всичко се свежда до парите. Щом всеки получи своето, проблемът ще се реши.

Каси знаеше, че няма да го убеди. Трябваше да се примири.

— Добре, Лио, два дни. Не повече. После делим и изчезваме. Ще рискуваме.

Той кимна.

— Позвъни ми довечера. Може да съм научил нещо. Иначе прави каквото искаш. Само в магазина ли мога да те открия?

Тя му даде номера на клетъчния си телефон. Вече не се страхуваше, че ще го арестуват и ченгетата ще открият номера й в бележника му.

— Тръгвам си, Лио. Какво ще правим с парите?

Преди той да успее да й отговори, Каси си спомни нещо, което съвсем се бе изплъзнало от ума й.

— Хей, получи ли паспортите ми?

— Не още. Само ми съобщиха, че ги пращат. Довечера ще проверя в кутията. Ако ги няма, ще пристигнат най-късно утре. Гарантирам ти.

— Благодаря.

Той кимна. Каси се завъртя към плъзгащата се врата.

— Почакай малко — спря я Лио. — Искам да те питам нещо. По кое време влезе в стаята?

— Моля?

— По кое време снощи влезе в стаята на обекта? Тя го погледна. Знаеше какво го интересува.

— В три и пет.

— И са ти трябвали пет, най-много десет минути, нали?

— Не точно.

— Какво имаш предвид?

— Потърсиха го по телефона, Лио. Бях в гардероба със сейфа. Телефонът иззвъня и той разговаря с някого. Струва ми се, че ставаше дума за парите. Щеше да ги предаде днес. След като затвори, отиде до тоалетната.

— И ти си се измъкнала.

— Не. Останах в гардероба.

— Колко време?

— Докато заспа. Докато го чух да хърка. Трябваше, Лио. Не беше сигурно. Теб те нямаше там. Не можех да изляза преди да…

— Останала си там по време на блудната луна, нали?

— Нямаше как, Лио, тъкмо това се опитвам да ти…

— О, Боже Господи!

— Лио…

— Нали ти казах. Помолих те да направиш само едно нещо.

— Нямаше как. Позвъниха му — в три часа през нощта, Лио. Просто лош късмет.

Той поклати глава, сякаш не я чуваше.

— Заради това е. Ние…

Лио не довърши. Каси затвори очи.

— Съжалявам. Наистина.

До лявото й ухо се разнесе странен звук. Тя погледна натам и видя увиснало във въздуха колибри. Птицата рязко полетя наляво и се понесе само на сантиметри над басейна, сякаш наблюдаваше отражението си във водата. После се спусна още по-ниско и докосна повърхността. Диво размаха криле, но те бяха прекалено натежали, за да се издигне.

— Нали ти казах — рече Лио. — Глупави птици.

И тръгна към мрежата, за да се опита да спаси живота на малкото създание.

Точно преди да стигне до Лос Анджелис Джак Карч напусна магистрала 10, зави към летището на Онтарио и се насочи към паркинга. Там обиколи петте дълги редици автомобили преди да намери линкълн като своя, само че с калифорнийски номера. Спря отзад, остави двигателя да работи и слезе навън с малката бормашина, открита от главореза на Грималди във вентилационната шахта на стая 2015 в „Клеопатра“.

Бормашината работеше отлично и Карч свали номерата за по-малко от минута. Напъха ги под предната седалка на собствената си кола и потегли към изхода. Беше останал на паркинга съвсем кратко и човекът на гишето му каза, че не е надвишил десетминутния гратисен период и не дължи нищо. Но го попита дали не му се намират цигари и Карч с удоволствие го почерпи.

Бе пътувал от Вегас със сто и шейсет километра в час, докато не наближи Лос Анджелис и движението не стана по-натоварено. Последните осемдесет километра му отнеха цял час. Реши, че жителите на този град шофират така, както вървят хората в казината — без да се замислят, че на някой друг може да му се налага да отиде някъде. В центъра зави по магистрала 101 и се насочи на северозапад към долината Сан Фернандо. Макар че не беше идвал тук поне от две години, Карч познаваше Лос Анджелис достатъчно добре, за да може да се оправя. Що се отнасяше до конкретните улици, в куфарчето на седалката до него имаше карта на града. Пътуваше към Долината, защото номерът на клетъчния телефон на Лио Ренфроу, който Грималди бе научил от Мартин, беше с код от този район. Предполагаше, че ще го открие някъде там.