Майкъл Конъли - Блудна луна

Поредният страх през този и без това отвратителен ден. Каси седеше в поршето, спряно с включен двигател срещу къщата на Лукаут Маунтин Роуд. Обитателите й бяха оставили разтворена завесата на големия френски прозорец. През дневната можеше да се види кухнята. Тримата вечеряха. От огледа си спомняше, че върху стола на момиченцето има телефонен указател. Навярно се смяташе за прекалено голямо за детско столче и все пак му трябваха още няколко сантиметра височина.

Тя плъзна очи към табелата. В долната й част под името на агенцията за недвижими имоти имаше нов надпис:

Скоро семейството щеше да се изнесе. Каси силно стисна волана и това накара лакътя и рамото й болезнено да запулсират. Замисли се за плана на Лио да върне парите. Разбираше, че навярно няма да има време за нов удар — а и нямаше шанс да открадне толкова пари. Осъзна, че се надява усилията на Лио да се провалят. Искаше парите веднага. Искаше да избяга.

Клетъчният й телефон иззвъня. Тя бръкна в раницата си и го извади. Търсеше я Лио, но не си каза името. Връзката бе ужасна, но Каси се изненада повече от това, че изобщо е успял да се свърже с нея в хълмовете.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Все така.

— Е, нали се сещаш за онези… които чакаше? Току-що ми позвъниха. Изглежда, че… довечера ще ги взема.

Чу достатъчно, за да може да запълни празнините.

— Добре. Но без парите няма да имам никаква полза от тях.

— Работя по въпроса. Още малко и… Може би утре ще знам нещо.

— А аз какво да правя през това време?

— Не те разбрах.

— Какво да правя през това време? — високо повтори тя, сякаш така можеше да подобри качеството на лошата връзка.

— Вече разговаряхме за това, Кас. Ходи на ра… както обикновено, докато не решим този про…

— Няма значение. Връзката е кофти. Трябва да затварям.

Думите й прозвучаха сърдито, но това не я интересуваше.

— Виж, миличка, почти успяхме. Чакам само да…

— Не искам да ги връщаме, Лио. Правим грешка. Ти правиш грешка. Имам ужасно предчувствие. Трябва да избягаме. Просто да избягаме. Веднага!

Лио дълго не отговори. Дори не си направи труда да й напомни да не споменава името му. Каси вече си мислеше, че връзката е прекъснала, когато отново чу гласа му.

— Виж, Каси — прекалено спокойно каза той. — И аз имам… ствие. По-силно от обикновено. Но трябва да… и Да покрием всички възможности. Това е единственият начин да…

Каси поклати глава и отново погледна табелата на моравата.

— Естествено, Лио. Както кажеш. Само ми се обади, когато решиш какво да правиш с живота ми.

Тя затвори и изключи телефона в случай, че Лио пак й позвъни. Внезапно й хрумна да се промъкне в дома му, докато той спи, и да вземе парите. Само своя дял. Нека Лио постъпи както жеЛас с остатъка. Колкото й да му беше сърдита обаче, тази идея я изпълни с угризение. Каси я отхвърли и погледна към къщата.

Видя, че съпругът се изправя и отправя очи към улицата. Към нея. После остави салфетката си и заобиколи масата. Идваше към Каси, за да провери какво прави пред дома му. Тя бързо превключи на скорост и потегли.

Песента се казваше „Летен вятър“ и винаги трогваше Карч. Всеки път, щом дойдеше нейният ред в компактдиска с най-големите хитове на Синатра, той я слушаше поне още веднъж. Всички парчета бяха добри, но нито едно от тях не можеше да се сравнява с „Летен вятър“. Имаше класа. Като самия Синатра.

Джак въртеше диска за четвърти път, докато наблюдаваше „Уорнър Поуст Енд Пак Ит“ от претъпкания паркинг на бар „Пресник“ на половин пряка оттам. Точно в единайсет часа забеляза стоповете на автомобил, който минаваше покрай пощата. Бежова тойота „Камри“ на около пет години. Това беше втората й обиколка. Карч изключи компактдискплейъра и се приготви. Носеше черния си гащеризон, макар и поради друга причина. По ръкавите му бяха залепени различни по дължина парчета изолирбанд. Той бръкна в отвореното си куфарче и измъкна предавателя и антената от гнездата им в стиропорената кутия. Взе необходимите му инструмени и слезе от линкълна. Извади от багажника тапицирана дъска с двусантиметрови колелца за лягане под автомобили, — заключи колата и бързо пресече Уорнър Булевард.

„Уорнър Поуст Енд Пак Ит“ се помещаваше в едноетажна сграда. Между всички постройки на улицата имаше разстояние от трийсетина сантиметра до метър. Джак се шмугна в процепа между съседните две къщи. Широчината му бе около петдесет сантиметра и пешеходците го бяха използвали като място за изхвърляне на боклук. Карч затъна до коленете в отпадъци — предимно бутилки и смачкани опаковки от закуски. В тясното пространство се носеше отвратителна смрад на урина. Появата му ъ цепнатината накара някакво невидимо създание шумно да изтрополи и да се скрие още по-навътре в мрака.