Майкъл Конъли - Блудна луна

Зави по Вентура Булевард и спря на първата бензиностанция, където видя външен телефон. Отвори куфарчето си и извади от него сгънатия лист с името „Лио Ренфроу“ и телефонния номер. Под гънката по средата беше написано името на човека на Грималди в Лос Анджелис, но Карч нямаше намерение да се свързва с него. Не възнамеряваше при никакви обстоятелства да допусне някакъв непознат — независимо кой гарантира за него — да научи за действията му.

Колкото и да бе изненадващо, под телефона имаше непокътнат указател. Джак го разтвори и потърси името, макар да се съмняваше, че ще го открие. Нямаше го. Карч обърна на рекламните страници и намери раздела за операторите на клетъчни връзки. Като съдеше по размера и качеството на обявите, той състави списък на по-големите компании. После набра номера на първата.

Включи се телефонен секретар, който му предложи различни вътрешни линии. Карч избра каквото му трябваше и го свързаха със счетоводството. Наложи се да чака две минути, докато му отговори човешки глас.

— Благодаря ви, че позвънихте в „Ел Ей Селюлър“. Какво обичате?

— Напускам града за неопределен срок и искам да прекратя услугите по сметката си.

— Име?

— Лио Ренфроу.

— Номер на сметката?

— В момента не ми е подръка…

— Той е същия като телефонния номер.

— А, ясно.

Джак погледна листа и прочете номера.

— Един момент, моля.

— Няма проблем.

Карч чу тракане на клавиши.

— Съжалявам, господине, няма сметка с такова име и но…

Той затвори и веднага набра номера на следващата компания в списъка. Успя чак на седмия опит. Ренфроу имаше сметка в „СоКал Селюлър“. Когато служителката повика файла му на компютъра си, Джак изигра финалния си номер.

— Ако е възможно, бих желал да пратите последната ми сметка на новия ми адрес във Финикс.

— Разбира се, господине. Само момент да затворя файла.

— А, извинете.

— Няма нищо.

Карч изчака няколко секунди и продължи:

— Знаете ли, току-що се сетих, че в края на идващата седмица ще се върна за няколко дни в Лос Анджелис, за да дооправя някои неща. Може да се наложи да използвам телефона. Навярно бих могъл да изчакам дотогава.

— Както обичате, господине.

— Хм… добре тогава, ще изчакам.

— Разбира се, господине. Ще изчакате ли и с промяната на адреса?

Джак се усмихна. Винаги се получаваше най-добре, когато жертвата довърши фокуса.

— Не… знаете ли какво, може би трябва да изчакам. И без това ми препращат пощата от старото ми жилище. А, съвсем забравих, на кой адрес пращате сметките? Вкъщи или в службата?

— Не зная, господине. Уорнър Булевард четири хиляди — номер петстотин и двайсет. Домашният ви адрес ли е?

Карч не отговори, защото записваше адреса.

— Господине?

— Служебният. Е, всичко е наред. Нека оставим нещата така. Ще се погрижа за всичко другата седмица.

— Добре. Благодаря ви, че позвънихте в „СоКал Селюлър“.

Той затвори и се върна в колата. Потърси адреса в индекса на картата и откри, че е имал право. Попадаше в зоната на кода. Но не се намираше в Лос Анджелис, а в Бърбанк. Джак запали двигателя и погледна дигиталния часовник на таблото. Беше точно пет. „Не е зле“-каза си той. Приближаваше се към целта.

Петнайсет минути по-късно линкълнът спря до тротоара пред частна фирма за пощенски кутии под наем на Уорнър Булевард. Това не го разочарова особено. Щеше да е прекалено лесно и подозрително, ако адресът го отведеше направо до вратата на Лио Ренфроу.

Карч погледна работното време. Фирмата затваряше след четирийсет и пет минути, но друга табела съобщаваше, че клиентите имат денонощен достъп до кутиите си. Замисли се какво да прави и реши, че Ренфроу сигурно проверява пощата си след края на работното време, за да не го виждат служителите. Внезапно му хрумна план.

Влезе вътре и видя, че помещението има Г-образна форма. Гишето се намираше в дъното на късата страна. Пощенските кутии бяха покрай стените на дългата. Вляво от вратата имаше плот с машина за подвързване със спирала, стойки с лепенки и няколко пластмасови чаши с химикалки и кламери. На пода зад плота работеше някакъв мъж. Спускащата се решетка над него позволяваше да заключват фирмата и в същото време клиентите с ключ за входната врата да имат постоянен достъп до кутиите си.

Самите кутии бяха с прозорчета, през които собствениците можеха да проверяват дали имат поща. Карч бързо откри номер 520. Трябваше да се наведе, за да погледне вътре. На дъното лежеше плик. Той се озърна надясно. В горния ъгъл над вратата имаше огледало, което даваше възможност на служителя на гишето да наблюдава кутиите от мястото си.