Майкъл Конъли - Блудна луна

— При падането се блъснах в ръба на масата.

Гневното изражение на Лио незабавно се смени с изненада и загриженост.

— Божичко, сигурна ли си, че си добре? По-добре да идеш на лекар.

— Ръката ми е в ужасно състояние. Лакътят ме боли повече от главата.

— И през цялото това време си лежала на пода у вас, така ли?

— Да. Килимът подгизна от кръв.

— Господи! Помислих си, че си мъртва. Направо се побърках. Свързах се с Лас Вегас и знаеш ли какво ми каза моят човек? Станало нещо странно.

— Какво?

— Онзи тип изчезнал. Обектът. Изпарил се като дим. Нямало го в стаята и името му било изтрито от компютъра.

— Е, това не е най-лошото. Виж.

Тя се пресегна към ключалките на куфарчето, но Лио я спря.

— Не, недей!

Каси се отскубна от ръката му.

— Всичко е наред, Лио. Имам здрави гумени ръкавици, като онези, каквито използват за работа по електропроводите. Трябваше ми почти час, за да се справя с ключалките, но накрая успях. Изключих батерията. Куфарчето не е опасно, но съдържанието му е. Виж.

Тя го отключи и отвори капака. Куфарчето бе пълно с пачки стодоларови банкноти, увити в целофан и с надпис „50“ с плътно черно мастило. Лио зяпна и на лицето му се изписа стъписано изражение. И двамата бяха професионалисти и знаеха, че куфарче, пълно с толкова едри банкноти, не е повод за радост. Това не беше гърнето със злато, мечта на всеки крадец, а по-скоро причина за безпокойство и подозрения. Също като адвокатите, които никога не задават на свидетелите въпроси без предварително да знаят отговорите, професионалните крадци никога не действаха на сляпо и не взимаха нищо, без да знаят какви ще са последствията. Не ставаше въпрос за законовите последствия, а за други, от много по-ужасен характер.

Изтекоха повече от десет секунди преди Лио да възвърне дар слово.

— Мамка му…

— Да.

— Преброи ли ги?

— Преброих пачките — каза Каси. — Петдесет са. Ако надписите са верни, пред теб са два и половина милиона в брой. Той не ги е спечелил, Лио. Донесъл ги е във Вегас със себе си.

— Чакай, чакай малко. Дай да помислим.

Тя несъзнателно заразтрива лакътя си.

— Какво има да мислим? На касата не плащат с пачки от по петдесет хиляди долара, увити в целофан. Той не е спечелил тези пари във Вегас, и точка. Донесъл ги е. За да плати за нещо. Може би за наркотици. Или за нещо друго. Но ние ги взехме — аз ги взех — преди да стигнат до получателя си. Искам да кажа, че онзи тип, обектът, е бил куриер. Дори нямаше ключ за куфарчето. Просто е щял да ги предаде и е възможно даже да не е знаел какво има вътре.

— Не е имал ключ ли?

— Не ме ли слушаш, Лио? Когато се опитах да го отключа с шперц, ме удари ток. Ако бях взела ключа, щях ли да се мъча?

— Извинявай, извинявай, забравих.

Лио се отпусна на стола си. Каси остави раничката си на бюрото и извади отвътре четири прихванати с ластичета пачки стодоларови банкноти.

— Това е спечелил. Сто двайсет и пет хиляди. И половината информация на твоя човек не струваше.

Тя отново бръкна в чантата и му подхвърли портфейла, който бе взела от нощното шкафче в стая 2014.

— Обектът не се казваше Ернандес и не беше от Тексас.

Лио отвори портфейла и проучи поставената в прозрачното джобче шофьорска книжка.

— Ектор Идалго — прочете той. — От Маями.

— Вътре има визитни картички. Адвокат е на някаква фирма, „Буена Суерте Груп“.

Лио поклати глава, но го направи прекалено бързо — сякаш се опитваше да се отърси от кошмар. Каси мълчеше и го гледаше с изражение, което показваше, че е видяла жеста му и иска да знае какво му е известно. Лио отправи очи към басейна и тя проследи погледа му. Маркучът на автоматичната почистваща машина бавно се движеше по повърхността.

Той отново завъртя глава към нея.

— Не знаех абсолютно нищо, Каси, кълна ти се.

— Вярвам ти за парите, Лио. Ами „Вуена Суерте“? Кажи ми всичко, което ти е известно за нея.

— Това са големи пари. Кубинци от Маями.

— Законни пари ли?

— Опитват се да купят „Клеопатра“ — каза Лио.

Каси тежко се отпусна на стола срещу него.

— Това е бил подкупът за лиценза. Откраднала съм подкупа, мамка му!

— Чакай да помислим.

— Стига си повтарял едно и също, Лио.

Тя внимателно отпусна наранената си ръка върху тялото си.

— Е, какво ще правим? Трябва да решим.

— Какви са хората, които ти възложиха удара? Преди не искаше да ми кажеш, но сега трябва.

Лио кимна и се изправи. Отиде до плъзгащата се врата, отвори я и излезе при басейна. Застана до ръба и заби поглед в машината, която безшумно се движеше по дъното. Каси се приближи до него. Лио заговори, без да откъсва очи от водата: