Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— След като Лъмбровски оправи колата си, аз загубих всякакво веществено доказателство, което да е повод да вървя след него. Щеше съвсем да изглежда, че действията ми са подбудени от лични причини.

Сафелети спря и попита:

— За какво говориш?

— За нощта в „Подковата“.

— Знам. Разговаряли сте. И какво от това?

— Разговаряхме вътре в бара. Но вън се бихме. Лъмбровски ме намери да правя опис в колата му и замахна.

— Исусе Христе! И не си докладвал за това?

— Щеше да се наложи да го обвиня за нападение на длъжностно лице и това тогава щеше да излезе глупаво. Щеше да обърка нещата.

Сафелети погледна Дюит в очите. Дръпна стегнатата си вратовръзка да поеме въздух. После кимна.

Дюит се почувства облекчен. Сафелети му повярва. Той очевидно беше раздразнен, че Дюит не му беше казал за сбиването, но очевидно се отнесе с разбиране.

— Наистина обърква нещата — каза Сафелети.

— Вероятно са открили някое доказателство в колата — отбеляза детективът. — И сега търсят още в къщата ми. — Като че ли точно това бяха мислите на Сафелети, които Дюит почти чу; все още се гледаха очи в очи.

— Даа — каза Сафелети. — Те ще използват Харт. Той е техния експерт-свидетел. С него ще се опитат да те бутнат. Но той пише учебници. Въпреки това мисля, че мога да се оправя с Харт. Вярваш го или не, Джеймс, това е добре: това ми казва как тя върви подир нас. Какво могат да имат те срещу теб?

— Може би някой скрит отпечатък. Нищо сериозно. Бях в колата само няколко секунди.

— Никакви други изненади? — попита Сафелети.

— Надявам се, че е точно така, Бил.

— Мога да се справя с това — увери го прокурорът. — Добре сме.

— Щом казваш.

— Облечи се както трябва за в съдебната зала, Джеймс. Не ни трябва външен вид на разсеян професор. — Потупа Дюит по рамото, обърна се и се отдалечи.

Когато Дюит се върна вкъщи, откри лист хартия със заповед за обиск, закрепен на входната му врата. Щеше да се проведе от офиса на шерифа на област Монтерей, утвърден от канцеларията на главния прокурор. Почувства, че правата му са силно накърнени. Почувства се предаден от собствените си хора. Разтревожи се много. Никакви други изненади? Какво по дяволите целяха те? Неговата работа? Неговата репутация?

Двамата с Еми излязоха да си вземат по сандвич. Опита разговор с нея, но думите му постепенно изчезнаха и те се върнаха вкъщи умълчани.

Не се брояха овце. Не се брояха звезди. През по-голямата част от нощта лежеше в леглото си облян в студена пот. Въображението му се мяташе лудо.

Когато Дюит влезе в залата на Съдебната палата на област Монтерей в Салинас в четвъртък сутринта, двайсет и шести януари, Лейла Мейхъни стоеше зад масата на защитата и четеше документи в някаква папка. Зеленоока, дългокрака, тя имаше добре усвоен от нея професионален външен вид — тесен сив костюм, разкошна бяла ленена блуза, чисто бели дълги чорапи, обхванали изящни стегнати прасци и лъскави черни италиански официални обувки. Зад дясното си ухо беше затъкнала жълт молив, който й придаваше приятен привкус на улегнала и педантична даскалица. Ноктите на пръстите й имаха яркочервен лак, също толкова яркочервено червило имаше и по видимо влажните й устни. Убиец на съдии.

Той се приближи до двете маси да остави няколко документи от последните минути за Сафелети.

— Мистър Дюит — каза тя като го забеляза.

— Мис Мейхъни.

— Уведомен ли сте надлежно за заповедта за обиск?

Той я огледа по-внимателно, отблъснат леко от спокойното презрение, с което го наблюдаваше.

— Да — и не можа да се сдържи да не попита: — Ваше дело ли е?

Тя вдигна рамене:

— Скоро ще разберете, Дюит. Мисля, че сте известен с вашето търпение.

Той остави папката на масата на обвинението и после си намери място сред скамейките в залата, които имаха досущ черковен вид. След няколко минути пристигна Нелсън, последван от Клеър, доктор Фредерик Харт и доста репортери.

След малко на задните места се оформи група — Кап, Марвин Ууд, Питър Тили, доктор Харолд Крисчънсън, Хектор Рамирес, Клеър и няколко униформени полицаи.

Залата приличаше на помещение от реклама за панели за ламперия и акустични плочки за таван. Кафеникаво сивкавият килим беше изтрит почти до неузнаваемост. Двете знамена от двете страни на издигнатия подиум на съдията бяха безжизнени. Щатският герб на Калифорния стоеше закрепен на стената точно зад и над мястото, където щеше да седне съдията. Статив с огромен куп чиста машинописна хартия стоеше до мястото за свидетелите.