Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Внезапната промяна на светлината улови вниманието на Дюит. Не беше чул нищо досега. Обвини за това силно пулсиращата си кръв. Нещо зад него! Завъртя се бързо кръгом, чувствайки как страхът напомпва адреналин в него и как ръцете му се замятат в тъмнината. Светлина проблесна кратко, осветявайки за миг космато лице. Мъжът скочи право към него и замахна напред, като че ли искаше да го мушне с нещо. Дюит вдигна ръка да блокира удара и изби ръката му настрани. Още един прав удар. Дюит се страхуваше от нож, но получи много повече от полицейска палка. Следващата атака го порази по ръката. Толкова внезапен и толкова жесток шок, че го парализира веднага. Падна на пода. Удар с електрически ток! Нито един от мускулите му не се подчини. Напълно отпуснат и безжизнен. Безпомощен.

Пръчката го допря пак. Гъсто синкаво вещество се приближаваше отнякъде ниско над пода към главата му; безсъзнанието започна флирт с него. Последното нещо, което видя, бяха обувките на нападателя, който като че ли бързаше да избяга.

Когато се събуди, в гърлото си почувства горчив вкус. Не беше като дъх от устата или от някакъв особен предмет в стаята. Изгорели газове. Дясната му ръка беше вкочанена и безчувствена от електрическия шок. Заслепяваща болка пулсираше в главата му, някъде зад очите. Потри дясната си ръка. Беше гореща. Може би хирургическите ръкавици бяха осигурили някаква минимална защита от огромното електрическо напрежение на зашеметяващата пръчка, намалявайки ударния волтаж и спестявайки на Дюит нормалната продължителност на периода на безсъзнание. Едно нещо разбра съвършено добре: нападателят беше поразявал своите жертви със зашеметяващата пръчка — нещо, което Емануел беше пропуснал — и после изчакваше подавания по тръба газ да ги убие. Наистина камера на смъртта.

Инстинктивно Дюит потърси оръжието си. Нямаше го. Джобовете на панталона му бяха изпразнени, но бяха пропуснати джобовете на спортното сако. Там продължаваха да лежат няколко малки инструмента и неговото фенерче.

Когато се опита да се раздвижи, болката в главата като че ли се премести мигновено и го удари по челото. Отравяне от въглероден окис, какъвто изхвърляше ауспуха на всяка кола. Познаваше симптомите: след малко щеше да се почувства отпаднал и сънлив, крайниците му щяха да натежат; жадни за кислород, сърцето и белият дроб щяха да започнат да работят много активно, което на свой ред щеше да ускори поглъщането от организма на газовете и задушаването, както и чувството на замаяност. Достигна вратата и падна на едно коляно, подобно на моряк, стъпил на земя за първи път от месеци. Обзе го някакво шеметно, еуфорично опиянение подобно на сън. Беше уморен — тялото му искаше сън; близкото легло го зовеше. Знаеше, че задушаването с газ, подобно на удавянето, причинява еуфория — блажено плъзгане към смъртта, и след като се надигна и препъна пак, разбра, че ако не избяга бързо, ако не намери въздух, ще умре тук. Бързо хвана бравата. Заключено. Плексигласовият прозорец беше монтиран здраво и беше непробиваем. Частица по частица отговорът на загадката с убийствата се сглоби и зае своето място. Само че сега беше хванат в капан от самия този отговор: никакъв изход. Дали такава паника беше изпитал и Макдъф?

Опита се да вдиша въздух от малката пролука под вратата, но тя беше запечатана здраво и той изпита страх, че просто преработва с белия си дроб едни и същи газове в стаята, които няма откъде да излизат. Гърдите му се стегнаха. Мислеше трескаво. Как да намери свеж въздух, след като вратата е заключена и прозорецът не може да бъде счупен!

Върна се в малката баня. Газът навлизаше през отвора с решетка над главата му. Стабилизира се пред мивката, пусна водата и плисна лицето си със студена вода. Да беше риба, щеше да взема кислорода право от водата.

Тогава се досети.

Отпусна се на колена и хвана отточната тръба на мивката. Дръпна я, поклати я, но тя не помръдна. Беше извършвал достатъчно ремонти вкъщи и знаеше добре, че замисъла на уловителя под мивката не е да хваща изпуснати обици, а да осигури воден преграден блок за ужасната миризма от каналите. Той служеше като лесноподвижна клапа за канализацията, за да не се получи вакуумен ефект и позволяваше на идващата отработена вода да се оттече. От другата страна на този S-образен уловител имаше въздух.

Всяко усилие обаче го изморявате повече, усилваше болката в главата, задушаваше белите дробове, стягаше сърцето. Хвана се за тоалетната за опора и ритна тръбата под мивката. Тя най-после помръдна. Ритна пак и пак. Връзката между тръбите започна да се разхлабва и да отстъпва под ударите му. Ритна по-силно. Синкавата мъгла го притискаше все повече към пода като юмруци на силен боксьор. Тръбата се разхлаби доста. Продължи да рита и се бори с уловителя, докато го изкърти. Още един-два по-леки удара и тръбата се наклони настрани към пода със свободен горен край. Джеймс обгърна жадно устни около нея и вдиша дълбоко колкото може. Въздухът миришеше на гнило и развалено, но никога не бе усещал по приятно чувство в дробовете си. Жадуваният поток от кислород зареди със сила неговия организъм и той почувства чувство на стабилност.