Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Брифингът продължи още двайсет и няколко минути и завърши точно когато червеното зимно слънце изгасна във водите на океана. Някои дни Дюит почти очакваше да види как над потопилото се слънце започва да излиза пара.

Кларънс настигна Дюит, точно когато той излизаше, и му каза:

— Мъчно ми е за Анна — очите му бяха широко отворени и влажни. Поклати глава в неверие. Дюит постави ръка на рамото му.

— Искаш да помогнеш на нашата кауза — каза му Дюит. — Отиди с колата до Шилстейн в Атаскадеро. Искаме Колет да разгледа тези документи в папките на досиетата и снимките в тях, докато каже нещо. Нелсън има моите бележки. Той преглежда същите документи и търси информация, която може да съответства. Можеш и да провериш защо Рамирес още не ни е дал сведения за онази ролка с маскираща лепенка, намерена в „Мустанга“ на Лъмбровски. Той трябваше да я пусне на тест за отпечатъци през АСЛО за Рик Морн. — Дюирт сам долови напрежението в собствения си глас. Никога не говореше бързо, но току-що беше изрекъл цял поток от думи като картечница.

— Добре ли си? — попита Хиндеман.

— Не — отговори Джеймс Дюит. С усилие се ухили объркано и тръгна припряно по коридора.

Дюит знаеше от многото неща, които беше прочел, че когато ФБР определя профила на даден специфичен район за претърсване — обикновено определен от местоположението на труповете — е най-добре да се започне от една мъртва точка и да се продължи нататък по пътя на логиката. В сегашния случай целите бяха определени от списъка на клиентите на единствената местна пералня, която използваше комерсиално избелващо средство, намерено по памучните топченца. Въпреки че не можеше да бъде считано за непоклатимо веществено доказателство, това беше всичко, с което разполагаха. Нямаше причина да не се проведе претърсването по организиран и логически начин. Дюит раздели своята територия, възлизаща на една квадратна миля, на четири отделни квадратни участъка. Имаше да проверява шест мотела, зала за масаж и четири ресторанта.

Първите два мотела в списъка му не бяха от полза: първият, който се казваше „Стар-Лайт“, имаше само десет стаи, а във втория, „Бест-Ву“, ключът не отвори нито една стая. Третият мотел, до който спря колата си близо, го заинтригува веднага, тъй като не само съответстваше на същото описание, което беше дала Присила Лафтън за начина на живот на Джон Осбърн, но купчини от кучешки изпражнения замърсяваха навсякъде пейзажа.

Дюит се обади по радиоканала, който работната група използваше, когато всеки от другите петима редовно се обозначаваше при Джини, посочвайки своето местоположение, кога се отдалечава и кога се качва в своята кола. Съвместно с командир Карл Кап, Джини отбелязваше напредването по карта, нанасяйки маршрута на всеки с помощта на цветни кабарчета, — за да се знае всеки момент къде се намира. Сега, когато Дюит пристигна в „Джъст Рест Инн“ и се обади, той знаеше, че неговото място ще бъде посочено с жълто кабарче. Когато се върнеше и се обадеше пак, кабарчето щеше да бъде сменено със зелено.

Прекоси мръсния паркинг. Вечерният въздух беше студен. Представи си, че тук може да е място, откъдето Марвин Ууд би отмъкнал касетофон от кола: тъмно, изолирано, събуждащо лоши предчувствия. Представи си дори убиец, спотайващ се в близката запустяла автомивка, отпивайки от някакво евтино вино в очакване на поредната жертва; дори в самия този момент очите му вероятно го опипваха. Дюит почувства как мускулите под врата му се стягат при тази мисъл. Тъмнината обикновено му въздействаше така. Джеймс Дюит не беше приятел на тъмнината, както някои хора бяха. Предпочиташе откритите пространства и компанията на слънчевата светлина, особено отвесните скали на Пойнт Лобос. Тъмнината само стимулираше неговото въображение. И както правеше сега, той си представи вече доста ясно мъж как изчаква, дебне, примъква се, убива, измъква трупа от една от стаите, чийто врати бяха застанали една до друга пред него. Може би това обясни треперенето на ръката му, когато бръкна в джоба, извади и пъхна ключа в ключалката на стая 12 и откри, че не само влиза, но и я отключва.

Почука. Никакъв отговор.

Дюит помнеше много добре правилата: тук трябваше да се върне до колата и извика въоръжена полиция; тук трябваше да задвижи механизма с оглед накрая да получи заповед за обиск, подписана от съдия. И въпреки това Дюит не можа да се извърне от вратата. В тази стая може би се намираше разковничето за убийствата, които бяха го обърквали и разстройвали от толкова много дни насам. Неговият ум му каза да се върне и играе играта по правилата. Но нещо много по-силно го тласна напред. Извади оръжието си, дръпна чукчето на ударника и влезе в стаята.