Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Въпреки че Дожонсън се опита няколко пъти да улови и спре най-добрия кадър на екрана, лицето всеки път се изобразяваше със замазани черти.

— Неясни черти.

— На лентата е правен запис много пъти и е изгубила яснотата си — обясни шефа на охраната.

След още няколко опита се отказаха и Дюит взе касетата от Джонсън.

— Няма нищо, и това е добре — каза му той с мрачен, потиснат и изумен глас. — Знам как изглежда. Срещнахме се по-рано тази вечер.

— Мислех, че сме едно цяло, че сме от един отбор — каза умолително Еми, седнала в „Зефира“ на своя баща, докато той продължаваше да шофира. Бледочервената зора изпълваше небето и се отразяваше от покривите на колите, изпълващи вечно движещата се верига автомобили по безплатната автострада. Еми беше приела новината за своята сестра храбро. Дори прекалено храбро. И Дюит се притесняваше за нея, защото знаеше, че прикрива с каменна стена своите чувства.

— Недей, Ем. Престоят ти е уреден — рече Дюит.

— Нали се нуждаем един от друг, татко, нали? Нали сме едно цяло?

— Да, Ем, и на мен не ми харесва така, но…

— Мразя това изречение, нали знаеш? Щом не ти харесва така, тогава защо го правим?

— Не подлежи на обсъждане.

— Говорим за моя живот тук, татко, а „не подлежало на обсъждане“! Нямам ли и аз думата? Можеш да ме качиш на самолет до баба и дядо, но колко време мислиш ще остана при тях? Да не искаш да прекараш цялата следваща седмица като си представяш как се връщам обратно на автостоп до Кармъл? Дезертьорка?

— Ем…

— Приятелите от един отбор никога не се изоставят, те работят заедно.

Дюит погледна навън през страничния прозорец до него. Колите отляво, оттатък мантинелата на автострадата, минаваха като поток към юг. Стотици безизразни лица в лъскави блестящи коли, които си приличаха твърде много, за да бъдат различени една от друга.

— По-добре да съм спокоен, отколкото после да съжалявам. Дай ми малко време, Ем. Ще те върна обратно веднага, щом мога.

— Но нали се нуждаеш от мен — настоя тя.

— Да, права си, наистина се нуждая от теб.

— Едно цяло сме — каза тя неуверено.

— Да, така е.

Не можа да й обясни всичко както трябва. Имаше и други начини, освен този: можеше да я мести периодично у Кларънс, други роднини и при него, поддържайки увереността си, че следите й не се губят, но най-лесният начин за всички беше една кратка ваканция.

Настаналата дълга и тежка тишина отмина. Еми погледна навън през прозореца и го шокира с въпроса си:

— Какви ги правиш, татко?

— Да правя какво?

— Постъпваш като че ли мама никога не е съществувала. Никога не говориш за нея. Не виждам как можеш да постъпваш така. Толкова много ми липсва тя.

— Няма нищо лошо, че ти липсва, Ем. И на мен ми липсва. Но трябва да продължим. Да вървим нататък.

— Точно това искам да кажа и аз. Ти си много по-добър в това отношение, отколкото аз.

— Така ли? Сигурна ли си?

Тя го погледна внимателно и попита:

— Какво искаш да кажеш?

— Ем, понякога ние постъпваме така, че да направим някакво впечатление на други хора. Друг път постъпваме така, че да запазим нашия здрав разум — „заговорихме по нова тема“, помисли си той. Дали беше правилно да й разкрива тази своя страна?

— Играеш две роли?

— Понякога.

— Как така?

— Защото в мен има двама човека, Ем. Единият от тях иска да умре всеки път, когато сутрин се събудя и осъзная, че майка ти я няма. Другият седи в леглото и само трие очи.

— Играе роля?

— Понякога да. Особено отначало. Трябваше да го играя, докато ми стана съвсем близко. Ти ми се доверяваше докрай Ем, безрезервно. Без това може би никога нямаше да мога да го направя. Дължа здравия си разум на теб. Твоето пълно доверие в мен ме застави да бъда такъв, какъвто не бях.

— Как така никога не си ми казвал за това?

— Никога не си питала — отговори той.

Тя се замисли над думите му. Дюит включи радиото и намери станция със стар рок. „Дуби брадърс“. Стар? — замисли се той.

— Налага ли се и аз да играя някаква роля? — попита тя заинтригувана.

— Не се налага да правиш нищо. Просто ти казвам как беше с мен.

— Налага се май да играя, че всичко е о’кей, нали?

— Недей да правиш такива неща заради мен. Обичам те каквато си, Ем. Съчувствам ти. Притеснявам се за теб. Знаеш го. Просто ти казвам как беше с мен. Като че ли участвах във филм и постоянно трябваше да си спомням думите. Тогава един ден се събудих и се оказа, че нещата не бяха съвършени, но бяха много по-добре. Можех да се справя със ситуацията.