Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Никаква следа от Еми или Брайър. Никаква следа от него. Точно в този момент обаче забеляза Били Талбо да се качва по стълбите към третото ниво.

Талбо? Нямаше време за Талбо, въпреки че това обясняваше изчервяването на Брайър: момичетата си бяха уговорили среща с него.

Дюит огледа второто ниво тичешком. След няколко минути заобиколи ъгъла и хукна по стъпалата към третия етаж. Оттук надясно имаше голям просторен балкон, а наляво — малко пространство, ограничено от нисък таван. Изправи се лице в лице със своята дъщеря, Брайър, Били Талбо едно друго момче, което позна, че беше на партито. Смееха се.

— Татко? — възкликна Еми, виждайки неговото зачервено лице и обезумелия му поглед.

Той се приближи до Талбо и го хвана за ризата отпред.

— Ти ли се обади по телефона, Талбо? — попита той. Талбо поклати отрицателно глава. Дюит го сграбчи още по-здраво. — Не можеше да бъде сгрешена неговата ярост. — Важно е, ти ли се обади?

— Даа.

— Татко? — примоли се Еми.

Талбо обясни с уплашен глас:

— Не исках да ме видиш. Единственият начин да се кача горе беше да мина точно до теб. Какво толкова има?

— Татко!

Дюит пусна Талбо и му каза да се маха. Момчето се затича надолу по стълбите, вземайки ги по три наведнъж, и се изгуби от поглед.

— Татко!

Дюит бързо премина към остро критично нравоучение за честността, измамата и хлапаците като Били Талбо. Брайър се разплака. Грубото му словоизлияние го накара да се почувства по-добре. Когато свърши, им обяви да се прибират веднага вкъщи и че „не иска да чуе нито дума“.

По пътя си за вкъщи той не мислеше за Еми, или Талбо, или за неодобрителния поглед на Синтия Чатърман, когато си тръгваше. Мислеше за едно лице в тълпата, за един човек, на когото вероятно принадлежеше и за това какво означаваше всичко това.

Лицето на Трапера Джон улавяше светлината съвсем за кратко. Поначало той инстинктивно я отбягваше. Предпочиташе уединеността и сигурността на тъмнината. Неговите очи, кафяви като мокра пръст, блеснаха за миг с искри от светлината, от напрежение като в очите на залостено в клетка животно. Познаваше добре клетките. Нямаше да бъде вкаран в клетка пак. Горният край на носа му носеше двадесетгодишен белег за спомен от юмручен бой в гимназията. Носеше гъстата си тъмна коса гладко зализана назад. С квадратната челюст и високите скули беше горд от присъствието на десет процента индианска кръв на чероки във вените си. На външен вид можеше да бъде счетен за красив, въпреки че през тази нощ стоманената предизвикателност на неговите резки, но добре пресметнати движения, предупреждаваше за намерението му. Като промъкваща се ниско до земята котка нямаше да сгреши своята цел. Ако трябва да се знае истината, именно целта беше неговия двигател.

Пръстът му намери ключа на осветлението и го натисна надолу.

Агонията го обля на вълни. Болката беше като на човек, жертва на рак — разкъсваше тъканта на сърцето, разкъсваше цялата му плът. Мъчителна дълбока болка от скръб по някаква загуба, като при тумор. Една и съща болка от пет дълги месеца насам. Като че ли съвсем на място тази силна болка го намери, когато влезе през задната врата на кухнята на Общинската болница. В аквариума се получи провал, но тук нямаше да е така.

Беше проследявал Дюит много пъти. Знаеше, че трябва да завие наляво по служебния коридор, и че единствената заплаха по това време на нощта беше от камерите за наблюдение. Ето защо изключи лампите в коридора. Ако въобще образите, улавяни от тези камери, бяха проследявани на монитор, което беше малко вероятно, щеше да излезе като тъмен силует, ако въобще излезеше на екрана. Колко ли време щеше да е нужно, за да дръпне няколко щепсела от контактите им? Щеше да влезе и излезе преди някой да установи разликата.

Болката се впи отново в гърдите му. Господи, колко му липсваше момчето. Вкопчи се в своята мъчителна скръб като пияница безделник от долнопробните квартали в своята бутилка. Тя наля гориво в неговото въображение, ускори ритъма на сърцето му, подтикна устрема му като камшик на ездач.

Това че реализирането на плана би могло да завърши с толкова много ненужна смет, го вбесяваше. Импровизираше през по-голямата част от седмицата и започваше да чувства, че се похабява по краищата като иначе солиден инструмент. Нервите малко се напрягаха. Не беше спал повече от пет часа за четири дни. Това само по себе си не беше нещо ново. Безсънието беше приет начин на живот. Проблемът беше да се мисли ясно докато си толкова уморен. През етапа на планиране всичко беше изглеждало много ясно и недвусмислено. После обаче се появи Лъмбровски с неговата арогантност, Дюит с неговото разследване.