Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

Слушалката на третия телефон с монети на стената висеше и се поклащаше на кабела си. Хвърли поглед към близкия балкон, който гледаше към резервоара с видрите, който беше препоръчал на момичетата, и веднага ги забеляза сред многото туристи.

След като видя момичетата, се почувства по-малко разтревожен. И въпреки това не му хареса загадъчното телефонно обаждане. Реши да говори с тях и ги помоли да останат при него до Гората от водорасли докато бъде затворено.

Когато тръгна към тях и вдигна за втори път поглед, за да ги види, забеляза някакъв мъж недалеч от момичетата, сред тълпата зрители. Когато те се помръднеха и непознатият се помръдваше с тях.

Дюит започна да върви бавно към балкона, така че да може първо да получи добра възможност за наблюдение към тях. Не тичай, упрекна се той. Не привличай вниманието. Когато премина под гигантските китове, загуби за секунди от поглед гледката към претъпкания балкон. Ускори малко крачки, подтичвайки леко сред безбройните беловласи пенсионери, които се мъкнеха бавно от експонат на експонат и постоянно сочеха с пръсти по всички посоки.

Не искаше да дръзва да се обади на охраната. Вече се беше скрил от поглед и се затича бързо. Заобиколи голяма бетонна подпорна колона и се промъкна енергично и малко грубо по стълбите нагоре. Новородените видри бяха привлекли много внимание и навсякъде край витрините за наблюдение гъмжеше от посетители, които бяха заели и стълбите и претъпкали балкона. Дюит започна да се бута през тълпата със силно рамо напред, спускайки се по стълбите почти като обезумял. Когато накрая достигна горната платформа, там беше толкова оживено, че не се виждаше нищо наоколо. Толкова много глави, лица, фотоапарати, размазани образи: святкащи светкавици, ярки отражения от дебелото стъкло, обливащи тълпата в стерилна синьо-бяла светлина. Любопитни детски усмивки на възхищение; сбръчкани, стари лица на възрастни, мръщещи се, дори объркани и уплашени, когато Дюит ги бутнеше припряно със своя лакът.

Накрая успя да си пробие път до самия преден край на групата, обърна се и огледа всички весели лица. Вниманието на всички беше съсредоточено край него, през него. Странно чувство на невидимост го обзе.

Нямаше ги… Нито Еми, нито Брайър, нито загадъчния мъж.

Още по-отчаян, Дюит се втурна с всички сили надясно от себе си и започна почти с бой да си пробива път към далечните стълби и да слиза бързо по тях. Там, пред себе си, на не повече от двайсетина ярда, забеляза мъжа. Той следваше момичетата, които в момента се намираха точно под малкото стадо висящи гипсови китове над гишето за информация.

Как можеше да има толкова много хора? Беше навикнал толкова много със своята някак защитена позиция до Гората от водорасли, че рядко долавяше колко огромни са тълпите хора. Това, че мнозинството сегашни посетители бяха в напреднала възраст, немощни и бавни, правеше нещата още по-лоши.

Когато Дюит заобиколи ъгъла на малкия театър на аквариума и застана с лице към стълбите за другото ниво, гърдите му просто се издуха от силна болка. Само на няколко ярда отпред, започнали да изкачват тези други стълби, забеляза главата на дъщеря си отзад и до нея Брайър. Пет-шест стъпки зад тях ги следваше той. Джеймс се улови, че тъкмо ще извика, но веднага се сдържа — това щеше само да накара Еми да спре, да се обърне и да даде възможност на преследвача й да я достигне. В този миг мъжът спря наместо, погледна над рамото си право в очите на Джеймс Дюит. Веднага се шокира и се видя как на лицето му се изписва страхът. Панически започна да тича.

Дюит отиде бързо до перилото, хвана се за него с лявата ръка и се втурна нагоре на скокове по стълбите. Дясната му ръка бръкна за издадената като голям клюн дръжка на неговия 38-калибров до хълбока. Само веднъж през живота си беше стрелял с оръжие към друг човек. Това беше Стивън Милър. Попита се дали може да го направи пак. Усети, че все пак е уверен в себе си. Мъжът със скок достигна края на стълбите и изчезна зад ъгъла. Някакъв стар човек се подхлъзна и падна на четири крака точно пред Дюит. Хората се скупчиха един след друг на огромен шумен и объркан куп, който прегради пътя му и започна да издава викове към другите.

Дюит прескочи разделителния парапет, за да избегне купчината хора и се озова на стъпалата за слизане, по които слизаше друг голям поток посетители. Докато изкачи тези стъпала, премина през почти непроницаема стена от тела, дрехи и лица. Пред него се изправи крайния кубичен корпус от аквариума, в който се помещаваха последните стаи. От лявата му страна беше площадката на втория етаж за наблюдение на Гората от водорасли, аквариумни витрини с аншоа, Галерията с водорасли, Лабораторията за водорасли и обратно към центъра на сградата на аквариума — системата за изкуствени приливи и отливи и терасата, от която се виждаше фоайето на първия етаж.