Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Навираш се в големите игри, Дюит, а аз не съм сигурен, че си готов за такива неща. Хората, които се присламчват до големите клечки в новобранските си години или стават звезди, или просто изчезват. Причината, поради която повдигам целия този въпрос е, че с получаването от теб на поканата за случая Лъмбровски, за този случай ставам отговорен един вид и аз… защото съм отговорен и за теб — подчерта той. — Запомни, каквото правиш, рефлектира върху всички нас. Ще ме осведомяваш накратко за всяка твоя стъпка по пътя от разследването на делото Лъмбровски, Дюит. Само да премълчиш една шибана думичка… А що се отнася до копията от твоите доклади… не мислиш ли, че и ти си съмнителен тук? Помисли пак. Мислиш си, че съм се притеснил за тези предполагаеми копия, за които все говориш? Можеш ли да покажеш тези копия? — Почака за отговор. — А?

— Не.

— Разбира се, че не можеш. Можеш ли дори да кажеш със сигурност, че такива копия съществуват?

— Не.

— Ами как ще можеш! — изкикоти се и после каза подигравателно: — О’кей, тогава чуй това, Дюит, мистър Крал на доказателството: Докато успееш да ги покажеш, те не съществуват. Прав ли съм? Адски прав съм. Ако си мислиш, че не спя заради твоите проклети копия, май е по-добре да размислиш пак.

Дюит почувства, че кръвното му налягане се покачва, топла кръв и червенина залива страните му. Веднага достигна до извода, че Кап е намерил документите на Лъмбровски и ги е ликвидирал. Попита се и за липсващия кокаин.

— Мисля, че е по-добре да си тръгнете, командире — каза той. — Тук започва да вони. Забравили сте да си измиете зъбите или просто дишате с гъза си?

Кап стана яркочервен:

— Слушай какво, Дюит, човек трябва много да внимава с кого се спречква. Захващаш се не както трябва…

— Може би трябва да ми отговорите на този въпрос, командире — каза Дюит, стана от стола си и отиде до вратата. — Какво точно обсъждахте с Лъмбровски, когато той дойде у вас събота сутринта?

Кап стана веднага. От изражението му личеше, че въпросът го е заварил в изненада.

— Какво? — попита той.

— Да, командире, какво? Какво обсъждахте?

Кап тръгна с енергична крачка към вратата, отвори я и се обърна към него, застанал наместо:

— Броу беше прав: ти си едно тъпо копеле, Дюит. Въобще не знаеш кога да спреш.

Дюит беше толкова близо, че чувстваше неговия дъх.

— Аз никога не спирам — каза той тихо.

— Ще видим — каза Карл Кап без да го погледне и излезе.

Дюит се върна на бюрото си. Мисли летяха във всички посоки в главата му. До каква степен беше замесен Кап? Какъв ход възнамеряваше да предприеме след това, ако въобще възнамеряваше?

Извади чека на Джеси Осбърн от портмонето си, извика Джини, даде й го и й обясни как да бъде осребрен в дребни банкноти и как да уреди Колет да получи своя комплект играчки за развлечение.

— Това е адски добра електронна система, Джини. Осъден убиец ще има по-добър телевизор, отколкото аз или ти някога ще видим.

— Май се намираме не в този бизнес, който трябва — рече Джини.

— Здравей, Еми — каза Били Талбо, изскачайки от укритието си зад една врата на класна стая в коридора, и я стресна. — Беше облечен с дънково яке, панталон и тениска.

— Били — рече тя и се изчерви. — Извинявай за баща ми…

— Не се притеснявай. Има начин да ми се отплатиш — каза той, плъзна ръка по талията й и я спря върху дупето.

Тя се дръпна енергично от него, въпреки че й беше приятно. Той се усмихна самоуверено, като че ли знаеше какво мисли тя.

— Не мисля така — каза тя.

— Чух за кучето ти — каза той. — Наистина съжалявам, че е станало така. — Каза го доста странно, дори весело.

— Имам час — опита да се извини тя.

— Не, нямаш — каза й той и върна ръката си пак там. Този път тя не се дръпна, защото приближаваха Лайза Смарт и Джени фолк, и ако я видеха да разговаря така с Били, щяха да си представят и други неща за завиждане. Били я стисна за дупето, когато двете момичета минаха покрай тях, и Еми почувства как изведнъж топлина и червенина се изкачват нагоре по гърдите й. Попита се дали той забелязва червенината под шията й. Хвана едно свое копче там и започна да си играе с него, използвайки ръката си като прикритие.

— Ще ходиш ли из центъра тази вечер? — попита той.

— Днес е понеделник и ще ходя в аквариума. Баща ми работи в аквариума.

— Няма да ходиш до центъра?

— Не мога, Били.

— Какво ще кажеш ако мина да те взема от аквариума? Ще се повозиш ли с мен? — Стисна я пак. — Само малко? — Тя се дръпна. Дали Били беше толкова лош, колкото баща й казваше, или той проявяваше свръхзагриженост за дъщеря си? Никой в училището не мислеше със сигурност, че е лош.