Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Разследваме го като вероятно умишлено убийство — коригира я той.

— Не самоубийство?

— Точно така — каза той със заплашителна сила на гласа. — Точно това искам да кажа сега. Но не искам да влияя на вашето разследване. Резултатите от него могат по-късно да дойдат при мен.

— Сафелети — каза тя. — Вие май вече мислите за съдебен процес.

— Боя се, че е от миналото ми в съдебната практика. Винаги да опазваш доказателствата. Толкова лесно могат да ти ги откраднат — адвокатите, съдиите. Научаваш се да мислиш за всичко като го свързваш със съдебен процес, независимо дали случаят ще достигне до съда.

— Не ме обръщайте във вашата вяра, детективе.

Срещнаха погледи.

— Няма — каза той с извинителен тон.

— Искате да ме изпитате, разбирам. Това може и да ми помогне: нова съм в работата на открито, извън лабораторията, но не искам да ми се четат лекции.

— Само исках да кажа, че ако започне да изглежда, че ви подвеждам, че ви увличам умишлено в насочването към някое доказателство, това няма да е от полза, за който и да е заинтересуван. По-добре вие да ми казвате, отколкото аз да ви казвам. Разследването е ваше, съдебно-следствено казано.

Тя хареса това и каза:

— Дайте ми минута насаме преди това място да се е превърнало в зоологическа градина.

— Вземете колкото време искате — каза той и отстъпи назад. Започна да я гледа как върши работата си и му се стори, че го прави много по-трудно, отколкото си беше представял. Чувството му не беше много по-различно от това, което беше изпитал, когато гледаше как Еми се качва за първи път на училищния автобус.

Отдалечи се достатъчно далеч, оттатък яркооранжевата полицейска лента, която Нелсън беше опънал. Тя остана няколко минути на мястото си, обикаляйки автомобила и правейки снимки.

Ръсти излая и Джеймс се обърна. Пристигаше джипът на съдебния следовател при смъртни случаи и веднага след него — сребристото голямо BMW — седма серия на доктор Емануел.

Доктор Рикардо Емануел носеше трифокални очила с дебели черни рамки и лещи, които значително уголемяваха очите му.

— Здравей Джеймс — поздрави го той, докато си стиснаха ръцете. Между устните на Зоро, както беше наричан лекарят, постоянно стърчеше „Шърман“ без филтър и бузите му хлътваха като всмукваше. Беше по лек черен полиестерен широк панталон, черни мокасини с раздърпани кожени пискюли, а гарвановочерната му коса беше сресана право назад, имаше вид на здраво и мокро прилепната към главата, като че ли готова за устояване на някакъв мощен вихър. Носеше в ръка голяма шофьорска порцеланова чаша „7-Единайсет“ с кафе. Цигарата му, завита в кафява хартия, беше затъкната дълбоко между зъбите. Светлосивкав пушек излизаше от ноздрите. Отглеждаше си тънък като молив мустак, който извънредно много беше допринесъл за прякора му и, подобно на много други хирурзи, държеше ръцете си безупречно чисти и ноктите — постоянно подрязани. Когато се усмихнеше, показваше комплект яркобели зъби, нарушен единствено от едно мъртво на вид, кафяво петно по средата с формата на диамант, последица от неговите цигари без филтър. Въпреки че английският на Зоро беше безупречен, акцентът му си оставаше гърленоплътен. — Вярваш ли в съвпаденията, Джеймс? — попита той и гъстият дим излезе едновременно от устата и ноздрите му.

— Не — отговори Дюит.

— Както и аз.

Въпреки че им се плащаше скромно да провеждат аутопсии и редките прегледи на открито, и имаха тази работа като обществено задължение, тримата местни хирурзи, които се редуваха един след друг като медицински екзаминатори, вършеха всичко действително с чувство за истинска отговорност. Зоро изтрака нещо на испански. Дюит не говореше този език.

— Дяволът е направил лоша шега — каза той на английски. — Иска ми се тук да има някой друг, на когото да се опра, Джеймс. Почти нямам квалификация да работя така на открито.

— Много добре си тук, Зоро. Имаме една лабораторна техничка, превърната в съдебен следовател — посочи той Клеър, — един съдебен следовател превърнат в детектив и един хирург, превърнат в медицински екзаминатор. Така че добре дошъл на борда.

— Какво точно искаш да направя? Правил си много повече от мен такива неща, Джеймс.

— В случай като този — очевидно задушаване — медицинските данни стават много по-важни.

— Мразя тия книжни приказки. Те са най-неприятното нещо — Емануел подхвърли остатъка от своя „Шърман“ и го размаза с върха на добре излъсканата си мокасина.