Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Откраднат?

— Ще проверим кабината за отпечатъци в лабораторията. Имаме камион, който ще го закачи и откара там — каза тя авторитетно. Прибра принадлежностите си. — Ваша работа е, детективе, но от гледната точка на съдебен следовател може да се каже, че самоубийството е по-трудно да се обясни, отколкото умишленото убийство. Освен — направи уговорката тя, — ако той е карал велосипед отзад в камиона. Ако случаят излезе да е такъв, тогава можете да възстановите кражба, която е последвала самоубийство: открадване на касетофона, на велосипеда и изчезване. Това остава една вероятност.

— Умишлено убийство? — попита той. — Аз или вие го казвате?

— Защо ли се случи така, че Брайън Марни определи мен за този случай?

— Кой на кого се надсмива? — попита той. След като тя не отговори, отговори той: — Вие трябва да извършвате лабораторната работа по случая Осбърн.

— Браво! Кой е по-добре да се изпрати от човека, запознат с доказателствата по първия случай? Този градински маркуч и PVC принадлежности изглеждат ужасно подобни, нали? И лепенките на прозореца на камиона. Учени сме да не се доверяваме на съвпадения, нали, детективе?

— Джеймс — поправи я Дюит.

— Сър! — Нелсън се приближи тичешком. — Имаме вероятен свидетел — обяви той задъхано.

Името му беше Антъни де Сика, пълен, и напомняше на Дюит неговия командир Карл Кап: закръглен, мек и нисък. Почти нямаше коса. Под очите му тежаха торбички като от утайка от кафе; устните му бяха лъскави от слюнка. Де Сика кипеше от вътрешна енергия, което се показваше с постоянното преместване на значителното му тегло от единия крак на другия.

Дюит се представи и стисна грубата, къса, мазолеста ръка на човека:

— Видял сте значи кола, мистър Де Сика? — попита той.

— Точно там долу — отговори Де Сика. — Виждате ли там? Точно между дърветата.

Дюит се обърна и проследи линията на насочената ръка. Видя само задната част на камиона на Макдъф. Каза на Нелсън да отиде до багажника на неговия „Зефир“ и донесе фотоапарата му. Искаше снимка оттук — да се вижда мястото и от този ъгъл. Нелсън хукна веднага. — По кое време ще да е било? — попита Дюит.

— Казах на момчето — обясни мъжът, — че си правя кафе всяка сутрин точно в пет. Става точно за десет минути. Тъкмо си пиех втората чаша. Трябва да е било точно около пет и половина.

— И някой спря с кола?

— Не видях никой да спира. Чух силен гърмеж, като изстрел на пищов. — Сърцето на Дюит се сви от разочарование. Понякога се натъкваха на „творчески свидетели“, които фабрикуваха история с оглед да станат част от разследването. Де Сика може би беше чул, че там има труп на човек; сам бързо беше стигнал до заключението, че в историята е участвал пистолет, и сега си съставяше история. Дюит се опита да продължи да е непредубеден, въпреки че краткият му флирт с ентусиазма беше заглушен.

Де Сика продължи:

— Чу се, когато видях колите.

— Трябва да е било тъмно към пет и трийсет — каза Дюит.

— Много по-светло, отколкото можете да си помислите. Видях две коли. — След миг се поправи — Една кола и този камион.

— Видяхте ли колите като пристигнаха?

— Не.

— Можахте ли да видите поне един от шофьорите?

— Разбира се. Единия. Както казах на момчето… един голям, едър. Когато го видях, се приближаваше до вратата на камиона. Включи ръчно фенерче… но не можах да видя какво прави. После се върна в колата си и изчезна. Такъв звук като гръм издават и вратите, когато се треснат силно. Истински гръм.

— Разбрахте ли каква е колата?

— Мога да ви кажа, че беше към два тона. Май конвъртъбъл. С бял покрив.

Пристигна Нелсън с фотоапарата в ръка.

— Ще ме снимате ли? — попита Де Сика.

— Не, сър — каза Дюит, поглеждайки пак към паркинга. Колко ли може да е видял този човек в такъв час?

Записа в бележника си: „Двутонен конвъртъбъл? Силен удар като гръм? Едър мъж.“

— Ако ще ме снимате, да си сменя ризата — каза Антъни Де Сика.

Кратко време след това периметърът на сцената на престъплението се изпълни с репортери и лица от различни администрации и управи. Дюит запозна накратко командира Карл Кап със случилото се, както и един следовател от офиса на окръжния прокурор и един лейтенант от офиса на шерифа на област Монтерей.

Кап направи кратко и внимателно обмислено изявление, което прокара пътя за една по-нататъшна пресконференция. Той отказа да съобщи определено време за пресконференцията и да коментира причината за смъртта, предупреждавайки, че „прекалени спекулации от страна на медиите могат да сложат ненужен товар върху гражданите на Кармъл“. Изражението на лицето му обаче не оправдаваше неговата увереност. Няколко минути по-късно се измъкна незабелязан от никой.