Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Два трупа за три дни. Но кой ги брои? — каза Дюит.

— Никой ли не е докосвал трупа?

— Един от моите униформени е проверявал за пулс. Това е всичко.

— Добре.

— Искам да разбера кога е умрял, как е умрял и къде е умрял, ако въобще е възможно.

— Защо как?

— По Осбърн нямаше никакви контузии, нали така? Никаква следа от насилие. Кръвният тест показа, че няма никакви наркотици, само слаба токсикация. Така че какво прави този човек? Да не би да кара жертвите да седят спокойно докато ги отравя с газ?

— Интересно. Как, наистина? Не съм се замислял над това.

— Може би ги омагьосва до смърт. Както ти жените — добави Дюит. На Зоро му харесваше да има преувеличената репутация на мъж, по който си падат жените.

С помощта на двамата пожарникари, които бяха в джипа на съдебния следовател при смъртни случаи, трупът беше изваден от кабината на пикапа и сложен на земята. Зоро отвори лекарската си чанта, нахлузи чифт ръкавици и започна своя преглед, докато Джеймс Дюит, който подобно на него беше с ръкавици, огледа съдържанието на портмонето на мъртвия. Клеър О’Дейли старателно фотографираше асфалта зад малкия камион. Това засили любопитството на Дюит, но той го потисна.

— Както изглежда, задушаване, Джеймс — каза лекарят. — Пак няма очевидни контузии. — Провери очите на мъртвия и после прокара леко ръка по ръцете му, стискайки на някои места, за да провери костите. Достигна дланите и каза: — Тук има малко синини — което притегли веднага Дюит до него.

— Мийт Малкъм Макдъф — каза Дюит, четейки шофьорската книжка.

Зоро кимна към синкавото лице на мъжа.

— Живее горе в Санта Роза.

— Живееше — поправи го Емануел. — Гледай тук — добави той, сочейки външната страна на дясната ръка над лакътя. — Лека синина от контузия и по цвета й мога да съдя, че е станала точно преди смъртта.

Дюит побърза до своя „Зефир“, отвори багажника и дойде само след няколко секунди с две хартиени торби и ролка лейкопласт. Приведе се до трупа и помогна на Емануел да запечатат двете ръце в торбите, което беше необходимо предпазно средство да се съхрани всяка възможна следа по тях като веществено доказателство.

Лекарят вдигна едната ръка на мъртвия и после я пусна внимателно долу. После докосна врата.

— Починал е най-малко преди два часа.

— Няма никакви бележки или квитанции — каза Дюит, продължавайки да рови из портмонето, — но има пари.

— Няма да разбера повече, докато не бъдат свалени дрехите му.

— Няма да те питам за това — каза Дюит, пусна портмонето в найлоновата торбичка, запечата я и залепи на нея етикета с номера на поредния криминален случай и датата.

— Направи го и ще се озовеш в състоянието на следващ медицински екзаминатор.

Точно в този момент, в 7 и 30 сутринта, часовникът на едната от китките на мъртвеца започна да излъчва на висок тон силен електронен алармен сигнал. Дюит и Емануел веднага се протегнаха и хванаха по една китка. Дюит разкъса горния край на хартиената торба да осигури достъп до часовника. Сигналът спря от самосебе си. През това време и лекарят беше свалил другата торба. Дюит каза:

— Почакай — протегна се през трупа и показа светлата като гривна ивица кожа на китката на другата ръка, дясната. — Виждаш ли това?

— По-светъл тен — каза Емануел, — причинен от…

— Ръчен часовник — завърши изречението му Дюит и вдигна лявата китка. — Тогава какво прави той тук?

— Аз премествам часовника си, когато работя.

Дюит погледна за момент Макдъф. Пълен, над средното тегло, на около четиридесет и пет, побеляваща коса.

— Когато го прегледаш, Зоро, не само затвори в торби всичките му вещи и дрехите, но го прегледай с лазера и провери за отпечатъци.

— В случай, че някой друг го е обличал.

— Точно така. Този някой друг може да е оставил отпечатъци от пръсти след себе си върху кожата на Макдъф, без да знае, че имаме технология да ги открием.

— Лазерът е твой бизнес. Има такава машинария в криминалната лаборатория.

— Дадено.

— Във всеки случай днес трябва да си на аутопсията на Осбърн. Днес ще трябва да се оправи документацията за този, така че за днес ще имаме двама.

— Не мога да чакам — направи забележка Дюит. — Днес никакъв обяд.

— Бил си на аутопсии преди и знаеш как е — настоя Емануел.

— Преди много време. Една от радостите на съдебните следователи е, че слагат трупа в торба и го отнасят.

— Точно това ще направя аз — обясни Емануел и даде знак на двамата мъже от джипа на съдебния следовател при смъртни случаи, че е готов. — Ще се видим на обяд — каза той.