Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— След минута ще го извадим — каза Дюит. — Иска ми се да почакаме още малко докато бъде фотографиран.

— Внимавах къде вървя, както казахте. А, да, и намерих пак от онова масло; петно с триъгълна форма. Около него съм начертал кръг с тебешир. — Посочи с пръст начертания кръг на асфалта на около пет фута от камиона пикап.

— Петно от няколко капки?

— Изглежда като нещо, което ни описахте вчера на инструктажа.

Дюит приближи бавно до тебеширената фигура и спря внимателно да нея. С опитните си очи огледа капките пред обувките си. Гърдите му се изпълниха с познатия пулс при изпито прекалено много кафе; но тази сутрин не беше пил никакво кафе. И ето пак — познатото триъгълно петно от моторно масло до обувките му.

За изненада реакцията му не беше като на съдебен следовател — не му беше нужна хроматография и сравнение по снимки, за да разбере, че това масло е от същия автомобил, който е бил до трупа на Осбърн. Реакцията му беше хладна паника на детектив, обземаща го от слабините до гърлото. Неудобното приемане на отговорността за още един изгубен живот. Жертва. Самата дума предизвикваше необходимост от спешни действия. От този момент нататък, от Джеймс Дюит зависеше това да бъде спряно, да не се случи пак.

Отговорността се стовари върху него. Някъде наблизо имаше убиец. Преднамерен, добре обмислящ действията си убиец, опитващ се да маскира действията си. Мъж? Жена? Черен, бял, азиатец, латиноамериканец? На каква възраст? В какво психическо състояние? Две жертви за три дни. Странно необяснимо чувство обзе Дюит: напрегнат страх, смесен с ободряващото въздействие на предизвикателството пред него. Беше хвърлен в състезание, в което още хора щяха да се разделят със своя живот, ако той не спечелеше.

Беше чувал много разкази за разследвания и познаваше много разследвания. Имената бяха на върха на езика му: Тед Бънди, Грийн Ривър. Този не може да е такъв като тях, каза той на себе си, продължавайки да гледа втренчено петното масло. Доста внимателно планирано. Повече от очевидно, че е така. Господи, колко внимание трябваше да отдели. Обърна поглед назад към Нелсън, който го гледаше и очакваше указания. Вдигна ръка и подръпна папийонката си. Днес беше червена. Стягаше го.

— Разпитай съседите — нареди той.

Ръсти изджафка от задната седалка. Носът му беше надушил следа от охлюв на стъклото. Ниска мъгла пълзеше по паркинга откъм брега, подобно на пушек от невидим огън. Небето заплашваше с дъжд. Дюит свали очилата си и излъска лещите, докато стоеше и размишляваше. С мъглата на паркинга стана по-студено. Закачи очилата зад ушите си и ги намести на носа си. После тръгна към своята кола да извади своя комплект от прибори.

Тя беше жена с чудесен цвят на кожата, на около трийсет години, нещо като Виктория Принсипал, но в стил библиотекарка. Дюит харесваше красиви ръце като нейните — като че ли беше пианистка. Носеше очила от „Пери Елис“ и точно колкото трябва червило. Синьото й водонепромокаемо яке беше с вдигнат догоре цип. Около врата имаше вълнен шал. Сините дънки показваха дълги крака. Имаше много приятен и приветлив вид: интелигентна, симпатична, атлетична, но и свенливо неуверена в себе си. Беше я забелязал в лабораторията; не беше такава, която да не се забележи. Чак когато зърна изражението на лицето й, той разбра, че и тя го е забелязала.

Двамата се запознаха като си казаха имената и стиснаха здраво ръце. Клеър О’Дейли, съдебен следовател към лабораторията по криминалистика в Салинас. Видя в нея доверие и хареса това.

Тя го попита:

— Защо един бивш съдебен следовател се отбива при настоящ съдебен следовател?

— Предполагам, че можех да свърша част от всичко това сам — призна той, вдигайки един от нейните тежки черни сакове от багажника на нейната кола, тъй като предусети, че тя сама щеше да го направи. — Нося някои прибори и инструменти в моя багажник.

— Чух, че в багажника ви имало цяла подвижна лаборатория — каза тя шеговито.

— С по-незначителните случаи се оправям сам. Това беше част от замисъла, когато ме направиха детектив там. Но от опит знам, че Бил Сафелети, нашият прилежен окръжен прокурор, обича разделението на властите при по-важните случаи. Той би изкарал целия персонал на лабораторията да работи по такъв случай, само и само да не се наложи да дава излишни обяснения пред съдебни заседатели.

— Съдебните заседатели ли? — попита тя и преметна през врата си ремъка на автоматичен фотоапарат „Фуджи“. — Нали случаят е обявен като самоубийство.