Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Имаше ли негови приятели там?

— Не такива, които познавам.

— Но нали е отсядал там периодично?

— Предполагам да. И ако предпочитанията му за мотели са били като тези за барове, не е чудно, че не знам къде точно. — Тя го огледа. — Изглеждате разочарован, детективе.

— По протежението на този дълъг район е пълно с мотели, мис Лафтън. Ако разберем къде е бил отседнал, можем да потърсим някаква бележка, квитанция. И може нещо да се открие — Дюит огледа бележника си, питайки се дали има нещо още да измъкне от Присила Лафтън, освен миризмата на сладък парфюм и примамливите коси погледи.

— Не знам — каза тя.

— Мога ли да говоря открито? — попита той.

— Моля — тя се наведе напред и като че ли изведнъж прояви по-голям интерес.

— Рано или късно ще трябва да разговарям с Джеси Осбърн. Колкото повече се задълбочим в изясняването на подробностите, толкова по-кратко ще се влачи този случай и толкова ще е по-вероятно пресата да не се занимава с него. Искаме по-скоро да затворим папките, както вече казах. Съвсем честно казано, това, че тя постоянно избягва разговори, е доста любопитно в такъв момент. Като родител, аз на нейно място бих искал да разговарям с човека, който се занимава с разследването на случая с моето дете.

— Избягване е силна дума, детективе. Джеси и Джон отдавна тръгнаха по своите различни пътища.

— Много внимателно я подбрах — каза той. Тази тука нямаше ли да му предложи нещо за пиене? — Мисля, че е приблизително точна.

— Мога ли да ви попитам нещо? — попита тя с любопитен тон.

Дюит вдигна глава сякаш искаше да каже, че му е все едно.

— На едно парти… миналия уикенд, детективе, на което бях и аз, се чу името на един полицай. Не съм сигурна дали е още полицай… Обсъждаха го нещо за работа — да помага на едни мои приятели… нещо като консултант по охраната, сигурността. Разбирате, да реши от какво се нуждае тяхната къща от гледна точка на сигурността, да направи малко проучване в тази връзка. Не частен детектив, а нещо като консултант. И се попитах, след като сте в едно братство, дали го познавате и няма ли да можете да ми кажете нещо като информация за него.

— Мога, ако е някой от района — каза той, долавяйки у нея за първи път несигурност. Тя импровизираше. — Как е името му… или името й? — добави бързо.

— Името му е Хауард Лъмбровски.

Дюит въздъхна отвратен и погледна навън през прозорците. Сиво-зелени вълни се поклащаха бавно. Мъничък, неразпознаваем на вид кораб се преместваше бавно по хоризонта.

— Вие го познавате, нали? — заяви тя.

— Кой ви е свързал с него? — попита той с яростни нотки в гласа и стегнато гърло.

— Не съм се свързвала. Но сега предполагам, че няма да ми го препоръчате.

— Не съм аз този, когото трябва да попитате — каза той.

— Недейте, моля ви. Заинтересувана съм. Не искам моята приятелка да направи грешка. Тя изглежда го счита за доста способен.

— Въпросът е много личен. Не съм този, когото трябва да питате, това е всичко.

— Нещо да можете да кажете…

— Това е лично! — повтори той сурово, напрягайки се да седне по-напред, за да се отърве от плюшения диван, чувствайки се съвсем объркан и притеснен от начина, по който той въздействаше, като че ли хванал го в неподвижна и разоръжаваща хватка. — Защо толкова се интересувате от това? — попита той.

— Още ли не се виждате с други хора? — попита тя със сериозен тон и стана.

— Какво? — Невероятно. Собствените му думи се върнаха в неговото съзнание като натрапчива мисъл: „Смъртта би трябвало да е съвсем лично нещо“. Неговото име, историята на неговия живот, бяха по страниците на вестниците от месеци. Лафтън определено беше наясно с текущите събития. В продължение на една-две седмици в края на септември той вероятно беше основната тема за разговори по време на коктейлните партита. Мисълта за това го отврати.

— Ще ми се обадите ли някога? Искам да кажа за нещо различно от интервю?

Ако живееше някъде другаде, а не в Калифорния, Дюит щеше да се изненада. Живееше в щата вече почти петнайсет години, но още не беше привикнал с този тип агресивна сексуалност, тази открита философия на „зарежи всичко друго и я карай както ти е кеф“. Компанията на зъбната паста с авокадо и натрапчивата отворена яка вече го раздразваха досадно.

— Нали знаете, мис Лафтън, как ние ченгетата наричаме Кармъл? — Тя втренчи поглед в него. — Дисниленд без увеселенията.

— Разбирам. А как наричате Пебъл бийч?

— Мисля, че мога да изляза сам — каза той, след като беше изминал няколко фута към огромната входна врата.