Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

— Обадете ми се, ако мислите, че мога да помогна с каквото и да е, детективе.

Същата вечер, докато Еми се опитваше у дома си да завърши своята домашна работа, дадена от училището, през безброй телефонни обаждания на приятели и приятелки, Дюит отиде в Общинската болница след часовете за посещение. Това не го притесняваше. Имаше си добре съставена схема. Отиде с колата от задната страна и влезе през транспортния вход за доставки за кухнята. Спря колата, влезе през незаключената врата, оставена така, за да се улесни изхвърлянето на сметта. Продължи бързо по задния коридор, премина покрай складовите помещения, стаята на персонала от кухнята — празна в този час, — канцелариите на административно-домакинското отделение. Искаше му се да вярва, че нито една от сестрите, нито хората от охраната не са разбрали, че той се е промъкнал в този час, въпреки факта, че много пъти сам се беше провалял — например веднъж беше намерен заспал в стол до леглото на своята дъщеря.

Отвори вратата на пожарния изход и надникна в коридора пред стаите на пациентите. Бързо се мушна през вратата и хукна към стая номер 114, намираща се две врати по-нататък. След като влезе в полутъмната стая веднага беше осветен от зловещите светлини и премигвания на животоподдържащите уреди. Намери кърпа и бързо запуши пролуката под вратата, след което светна лампите на тавана.

Огромното легло от неръждаема стомана с табли напомняше бавното, но постоянно въртящо се странично колело на старите пътнически параходи. То наистина можеше да се върти в посока по часовниковата стрелка и обратно, а ако главата се издигнеше, краката слизаха надолу. Беше замислено да облекчи болките на лежащия в него, въпреки че цялостния му вид беше доста дехуманизиращ. Дъщеря му лежеше цялата в бинтове, ремъци и системи, свита като увехнал лист с тънки крайници и пепеляво сивкава кожа. Еми наричаше цялата тази измишльотина „дяволска клетка“.

Жужащата от механични и електронни звуци в дисонанс стая приличаше по-скоро на футуристична научна лаборатория, отколкото на място за лекуване на неговото малко момиче. Не трябва да й обръщам чак толкова внимание, каза си той за пореден път, просто трябва да приема факта.

Времето на Анна беше като взето назаем. Отначало имаше съвети да бъде прехвърлена. Сега съветът съдържаше немислимо за Джеймс Дюит предложение: просто дръпни щепсела от контакта.

С помощта на копчетата за управление той върна бавно леглото в нормално хоризонтално положение. Разкопча пристягащите я ремъци и докосна нежно хладното й лице. Отвори внимателно чекмеджето до леглото и извади розовия найлонов гребен, свали надолу страничната ограничителна решетка на леглото и седна близо до дъщеря си. Започна нежно да реши това, което преди беше чудесна коса по цялата глава, а сега няколко редки и отпуснати кичура. Наведе се близо до нея и й заговори нежно. Знаеше със сигурност, че възстановилия се от кома пациент може да чува и разбира разговор, докато провеждащите го си мислят, че е в безсъзнание. Считаше тези еднопосочни разговори за терапия.

— Липсваше ми снощи, миличкото ми. Много съжалявам за това. Но имам един случай, едно разследване, което трябва да провеждам, и което ми отнема цялото време. Ти би го харесала, мисля. Различно е от другите. Чувствам се наистина като ченге. Днес ходих в една чудесна къща до Пебъл бийч. Ако можеш да я видиш, страшно ще ти хареса. Има изглед към океана и всякакви неща. Беше много голяма. Когато отиваш от стая в стая, все едно отиваш в различни географски пояси, — загледа се в устните й в очакване поне да потръпнат. Нищо. — Не видях китове, но на хоризонта видях кораб и той ми напомни за цялото онова време, когато ходихме да гледаме да се покажат китове. Като се събудиш, ще отидем пак, миличко. Обещавам ти. — Продължи да реши косата й. Лицето и гърлото му бяха стегнати напрегнато от спомени. — От понеделник нямам много новини за теб — продължи той. Ръсти хвана някаква птица или поне остави част от нея до задната врата. Много липсваш на твоята сестра и тя ти изпраща своята любов. Тя прекарва все повече време на телефона си и той ще трябва да бъде хирургически премахнат. — Облегна се в стола и огледа суховатото й лице и кожа. Разсеяно издърпа останалите в гребена нежни косми и го прибра в чекмеджето. Свали очилата си, излъска ги. Сложи папката със своите документи, която носеше, в скута си.

Тази вечер нямаше да плаче. Всичко друго, но не и сълзи. Обичаше да работи по документите си тук, в приятната компания на своята дъщеря, без оглед на нейното състояние и връзката й с тази техника. Работата му с документите изглеждаше безкрайна. Този път трябваше да прати някои неща до Министерството на правосъдието на Калифорния. Започна да попълва с молив празните кутийки на формулярите: мъж, бял… Трябваше да отговори така на 138 въпроса.