Ридли Пиърсън - Светкавично бягство

— Какво става с Хемптън и Стъбълфийлд? — внезапно запита Ларсън. Двамата бяха оцелели след раняването, бяха преместени и назначени в неговото звено на отряда за задържане на издирвани от закона. Ларсън зависеше от тях. — Те извикани ли са? Уилкокс стисна устни и отново се зае да пише.

— Ще разбереш, когато стигнем.

Ларсън се загледа през прозореца, където черната пелена на нощта се наслагваше със собственото му отражение — дълбоко разположени зелени очи, устни, присвити в постоянна насмешка, и кожа, която се нуждаеше от бръснене. Отдолу проблясваха светлинките на градове — малки и скупчени. От горе светът изглеждаше толкова прост.

Предложението на Хоуп преди шест години бе само по себе си достатъчно директно. Инцидентът с автобуса и неуспялото покушение върху живота й бяха принудили шерифската служба да настоява за незабавното й включване в Програмата за защита на свидетели: необичайна, но не и нечувана мярка преди съдебен процес.

В предложението на Хоуп нямаше нищо романтично или сантиментално вероятно защото също като него се страхуваше, че ги наблюдават. Никога нямаха време да бъдат само двамата. Докато Ларсън се явяваше на брифинги по повод инцидента с автобуса, Хоуп бе настанена в тайнствено убежище — Орчърд Хаус, стара селска къща извън града — охранявана от неговия екип, което допълнително намаляваше шансовете му с нея. С течение на времето нейната самоличност се размиваше и постепенно Хоуп Стивънс щеше да престане да съществува; дори и за Ларсън.

— Ела с мен — бе казала някак делово.

Бяха в задния двор на убежището. Зимният вятър проникваше през дрехите му; с това си обясни продължителната тръпка, която изпита в този момент.

Това бяха фантазиите му и кулминацията на страховете му.

— Какво?

— Помоли за нова самоличност и ела с мен. Заедно ще започнем отначало.

Тя знаеше — и двамата знаеха, — че това не бе друго, а предложение за брак. Тя се стремеше да намери своя пристан. След като веднъж преминеше към Програмата, нямаше да има връщане, всяка връзка с миналото щеше да бъде заличена. Щеше да е като амнезия, предизвикана от теб самия. Внезапно му се стори, че едва се познават. Би ли могъл да вземе такова решение, без да го е обмислил обстойно, без шанса да се сбогува с някои важни за него хора?

Положението се усложняваше още повече от това, че като вътрешен човек знаеше колко трудна и невъзможна дори можеше да се окаже Програмата за свидетеля. Дори и най-закоравелите престъпници рухваха, когато ги изолираха напълно от семействата им. Мнозина стигаха дотам, че ходеха по кръщенета, сватби или погребения, където се издаваха, нарушаваха анонимността на защитата си и подлагаха живота си на риск само за няколко минути с близките си.

Колко щеше да издържи Хоуп? Какво щеше да се случи, ако загърбеше годините на обучение и работа? Връзката им можеше да се саморазруши след няколко месеца в борбата им отново да съградят себе си. Как щеше да се справи той!

Не изрече нищо от това, не даде никакъв израз на притесненията си, но те явно се бяха изписали на лицето му, защото тя пребледня, извърна се от вятъра и едновременно с това — от него.

— Знаех си — каза тя.

— Не е това… Просто ми дойде като гръм от ясно небе…

— Така ли?

— Искаш да премина към Програмата за защита на свидетели? Да, така е. Все едно лекар изведнъж да се превърне в пациент, а надзирателят да стане затворник. Това е нещо, което просто не можеш да си представиш да се случи на теб, когато си от тази страна на барикадата.

— Е, аз те моля да си го представиш.

— Дали изобщо ще ми позволят? Съмнявам се.

Нямаше представа какво можеше да предизвика подобна молба. Сближаването с обекта на защита не се насърчаваше, а дори се наказваше. Всички служители бяха обучавани да избягват това, което повечето от свидетелите желаеха най-силно: безопасност под формата на приятелство с охранителите.

— Много е сложно.

— Не, всъщност не е — отвърна тя. — Почти толкова просто е, колкото изглежда, Ларс. Или ни виждаш двамата заедно, или не.

Той се задави от невротичен смях и това я засегна. Искаше му се да може да върне този миг обратно.

— Има да се вършат много неща — каза той. Лицето й се озари. Той разбра, че решението му е правилно.

Тя се сгуши на гърдите му нетърпеливо, но плахо, като дете, което моли родителя си за прошка.

— Не те каня да страдаш с мен; каня те да живееш с мен.

— Не се безпокой, ще има доста да страдаш от мен през живота си — подразни я той, докато отвръщаше на прегръдката й.