Ридли Пиърсън - Светкавично бягство

— Разкарай се! — Ларсън сви рамене и силно се дръпна напред, като се освободи от хватката. За щастие мъжът отстъпи назад и го остави да довърши. Докато миеше ръцете си, пукнатото огледало отрази двойния образ на едрия мъжага.

— Това бе излишно — предупреди Ларсън. Искаше да определи някои правила.

Агентът каза:

— Предупредиха ни, че си хлъзгав, и да уважаваме това у теб. Затова играем по-твърдо.

Мъжът пред съседния умивалник престана да се мие и започна да слухти.

— Опитваш се да ме размекнеш ли? — попита Ларсън. — Избрал си странен начин да го направиш.

— Опитвам се да ти предам съобщение.

Наложи се Ларсън да се втренчи в човека пред съседния умивалник, за да го накара да си тръгне.

— Ами предавай го тогава.

— Тук?

Ларсън се извърна и погледна мъжа в лицето; беше десетина сантиметра по-висок от него.

— Тук.

В близък план лицето на този тип издаваше напрежение — някъде нещо не беше наред.

Мъжът сви ръка във формата на фуния и се приведе към Ларсън, който не го спря, тъй като собствените му ръце бяха заети с хартиената кърпа. Топлият дъх на човека погъделичка шията му и го накара да потръпне.

— Наредено ми е да ти предам, че сме загубили чичо Лео.

Ларсън захвърли кърпата в кошчето и се чу да измърморва: „Ох, мамка му“.

Ларсън бе посрещал хора от частни самолети и преди: някой и друг началник; важни клечки от Програмата за защита на свидетели; един-двама под прикритие, толкова можеше да си спомни. Но самият той никога не бе летял с частен самолет. Макар поводът за полета да бе изчезването на човек и напрежението в резултат на това да бе осезаемо, той можа да остане безразличен. Кожените седалки с размер, присъщ за първа класа, обгръщаха удобно едрото му тяло. Дървена облицовка, лъсната като арматурното табло на ягуар, ограждаше монтиран в стената плазмен телевизор, който в момента показваше маршрута на полета и местоположението им над земята. Вероятно би се справил и с видео, ако някой от агентите изпиташе желание да се забавлява. Имаше дори телефон, който никой от тях нямаше разрешение да използва. Смайваща обстановка, въпреки отсъствието на храна и напитки, освен бутилирана вода, и преобладаващото настроение на присъстващите, двама от които бяха на ръба на нервна криза.

На Ларсън му се искаше родителите му да бяха живи, за да им разкаже за това, но бе загубил и двамата, станали жертви на бичовете на двайсети век: баща му — на пушенето, майка му — на алкохола. Някога бе имал сестра, но тя бе преживяла някакъв срив още в гимназията и бе избягала от дома, без оттогава да прати вест за себе си. Никога не бе използвал уменията си за проследяване, за да я издири, и се питаше дали някой ден ще го направи.

Причината да пътува с този самолет бе пълна загадка — чичо Лео бе изчезнал. Къде и как, все още не му бе обяснено. Но обещанието да го върнат колкото се може по-скоро, и то пак с частен самолет, повлия на решението му да не се отказва от тази задача. Малцина можеха да осигурят правителствен самолет за толкова кратък срок; още по-малко онези, които да го сторят за лице с неговия ранг — заместник-шериф. Считаха го за малко повече от ловец на глави, тогава защо бе това специално отношение? Беше решил да приеме положението въпреки склонността си да подлага на съмнение заповедите и да причинява главоболия на висшестоящите, защото подозираше, че зад заповедта стои Скот Ротем — прекият му ръководител и началник. Нито един от придружителите му обаче нямаше да го потвърди.

Отново се замисли за смеха на жената във „Фокс“ и паниката, която бе предизвикал у него. Изсмя се на глас от този полет на въображението си, прикривайки с ръка широката усмивка, озарила лицето му, възможно най-нездравословното нещо. Защо тя и защо сега?

Агентите го изгледаха така, сякаш бе длъжен да им обясни шегата. И двамата му пазачи носеха документи от Министерството на правосъдието. По-възрастният — този с болезнения поглед, отговаряше на едно от имената, които звучаха познато на Ларсън: Уилкокс. Ларсън познаваше няколко души с това име; единият бе треньор по атлетика в частен колеж, другият — бивш заместник в Службата за задържане на издирвани от закона, за когото се говореше, че е сред най-надеждните и най-забавните партньори. Този тук не бе нито единият от двамата и докато Ларсън бе започнал да изпитва лека умора, Уилкокс посрещна настъпването на единайсет часа неподвижен и напълно буден в тапицираната седалка, сякаш на нея имаше нещо, което го държи изправен. Пръстите му чаткаха агресивно по клавиатурата, сякаш лаптопът го ядосваше по някакъв начин или пък това, което набираше, бе завещание.