Ридли Пиърсън - Светкавично бягство

Както смехът на Хоуп, така и появата на двамата костюмари в театър „Фокс“ бяха всичко друго, но не и съвпадение.

Изкуши се да погледне телефона си, но не искаше да остава дълго с наведена глава. Стойката на мъжагата и начинът, по който хапеше долната си устна, говореха за разяждащо безпокойство и силна тревога. Определено не беше вежливо.

Някаква жена наблизо се бе поляла обилно с парфюм. Опитваше се да не й обръща внимание, воден от желанието да се забавлява. Едва сега я намери за отвратителна.

Публиката ревеше от смях.

Ларсън реши да погледне за последен път към балкона, после се отказа.

Хоуп вероятно не бе пропуснала нищо. Независимо дали бе забелязала Ларсън или не, сигурно бе мярнала костюмарите. Точно затова бе изчезнала.

Антрактът бе оповестен с вълна от оглушителни аплодисменти. Сцената потъна в мрак. Докато запалят осветлението в залата, Ларсън вече се бе отъркал в четири чифта колене, бе прескочил някаква дамска чанта и бе опрял едрата си длан върху рамото на някакъв непознат.

Хоуп щеше да тръгне в посока, обратна на тази, в която се намираха двамата агенти, и скоро щеше да увеличи колкото може повече разстоянието между себе си и тях. Щеше да търси прикритие. Да избягва публичните пространства. Изобщо нямаше да се обръща, както нямаше и да бърза, независимо колко безнадеждно станеше положението. Походката й щеше да бъде овладяна и измамно чевръста, поведението — безлично, макар и напълно целенасочено. Никога повече нямаше да стъпи в този театър каквото и да поставяха. Ако трябваше да я залови, щеше да му се наложи да тича; ако се затичаше, двете хрътки задължително щяха да го последват; а ако ги отведеше до нея, щеше да стане ясно, че я е предал.

Притиснаха го от всички страни. Ларсън реши да провери намеренията на агентите, като се смеси с тълпата и се насочи към противоположния изход. Но главата му стърчеше над останалите, сякаш беше качен на платформа сред карнавално шествие.

Както се очакваше, двамата незабавно го последваха, грубо разблъсквайки хората, за да си проправят път и да пресекат пътя му. Ларсън заседна сред тълпата, блокирана от инвалидна количка, задръстила изхода. Втурна се през вече опразнен ред с намерението да се откопчи от мъжете. Подът бе обсипан с театрални програми. Добра се до десния фланг и си запробива път към вътрешно фоайе, където гъмжеше от объркани хора.

Противно на навика си, той започна да се оглежда сред тълпата за жена с шал или шапка, насочила се към главното фоайе и вратите след него. Не я зърна, и по-добре. Нямаше желание да я забърква с тези двамата.

Някой подвикна зад него и той разбра, че са те. Адреналинът щипеше нервите му. Стомахът му се обърна от миризмата на човешка пот, одеколон и парфюм. Проби си път наляво, пълният му пикочен мехур го поведе надолу по широка и дълга редица елегантни стълби към опашката от мъже, нямащи търпение да застанат пред писоарите. Чу името си и се приведе. Това му припомни по неприятен начин годините в гимназията, сякаш го викаше треньорът му или директорът на училището.

Рискува да погледне и видя, че здравенякът с гьонената физиономия и сприхавия нрав го следва, а по-младият направо подтичва към него.

Спря се на стълбите и потокът нетърпеливи мъже го понесе със себе си. Той се обърна към двамата си преследвачи, когато се приближиха достатъчно; изражението на по-старшия издаваше изненада, че Ларсън е позволил да бъде заловен.

— Дайте ми една минутка — каза Ларсън, докато продължаваше надолу, твърдо решен да изглежда спокоен.

Стигна до нивото на мазето и влезе в тясно антре, обзаведено с огледало, дървена масичка и два тапицирани стола, сякаш заети от някой музей. След антрето се намираше самата тоалетна с приблизителния размер на футболно игрище. Умивалниците бяха насреща. Отляво бе помещението с кабинките; отдясно — обширна зала, пълна със старинни порцеланови писоари — трийсет или четирийсет. Вградени в стената, писоарите му се сториха изненадващо красиви, съвсем очевидно бяха антики.

Ларсън зае мястото си в редицата и изпразни мехура си.

— Трябва да поговорим.

Ниският глас отекна непосредствено зад него. По-едрият от двамата го бе последвал долу. Младшият лакей явно бе останал да пази в горната част на стълбището, за да са сигурни, че Ларсън няма да се изплъзне.

— А аз трябва да се изпикая — отвърна Ларсън, без да се обръща, но магията на мига бе съсипана.

Една ръка се стовари тежко върху рамото му.