Ридли Пиърсън - Светкавично бягство

Вече не се смееше заедно с останалите. Вместо това, подтикван от любопитство, се бе извърнал и се взираше нагоре към балкона.

Тъй като бе прекалено едър за наблъсканите една до друга седалки, температурата му се повиши, а кожата започна да го сърби. Може и да се дължеше на възможността, която му се предоставяше. Той представляваше миналото на Хоуп, предишната й самоличност. Щеше ли тя да го желае толкова отчаяно, колкото той нея? Дали някак не бе узнала за преместването му? Въпреки опита му, съвпадението глождеше съзнанието му. Объркан, несигурен какво да предприеме, той остана на мястото си.

Театър „Фокс“, реставриран образец на една отминала епоха, смазваше публиката. Съчетанието от претруфен арт деко, азиатска позлата и квазиегипетски мотиви с анахронични изображения като шестметровия Буда в поза лотос, осветен в кичозно лилаво, изглеждаше преднамерено зашеметяващо. Въпреки че залата бе просторна, Ларсън трудно можеше да остане незабелязан. Над метър и осемдесет и с рамене, които притискаха любителите на театъра от двете му страни, той определено би стърчал, ако се изправи. Съмняваше се, че тя ще го забележи и ще го разпознае в гръб от такова голямо разстояние, но се надяваше това да стане. Отново се огледа, развеселен и разтревожен, заинтригуван, макар да се чувстваше неловко, а мускулите му да бяха напрегнати. Рамото го наболяваше както винаги от шест години насам, когато се зададеше буря. Беше носил същата значка през всичките тези години, макар сега в официалните му документи да пишеше друго, някакъв друг чин, някакъв друг Ларсън, пренасочен заедно с Хемптън и Стъбълфийлд към най-елитната областна служба — шерифството — специалното звено за задържане на издирвани от закона. Беше се озовал донякъде в ролята на златотърсач, отчасти на хрътка, както и на мошеник или пък на актьор; служителите на тази служба преследваха укрили се от правосъдието, както и издирвани за углавни престъпления лица, за да ги върнат към определеното им място за изтърпяване на наказанието.

Ако тя го мернеше първа, как ли щеше да реагира? Ларсън не знаеше. Щеше ли да се втурне през тълпата право в обятията му? Щеше ли да избяга? Отново се постави на нейно място и реши, че би избрала да застане точно до пътеката към изхода. По-вероятно би предпочела да хукне натам, отколкото да рискува да се озове лице в лице с него.

Изгуби сюжета на пиесата. Публиката избухваше в смях, а той на няколко пъти пропускаше момента. Продължаваше да обмисля различните причини, които биха я довели тук, но нито една не му се виждаше смислена. Не и тук. Не и в Сейнт Луис. В никакъв случай, освен ако сама не го търсеше.

Шест години. Понякога му се струваха незначителен период, друг път — цяла вечност. Какво ли би могъл да й каже? А тя на него? Дали изобщо й пукаше?

Ларсън отри влажните си длани в крачолите на панталоните си в цвят каки. Ето пак — смехът се понесе на вълни из публиката. Но този път нещо не беше наред: нейният се бе изгубил. Ларсън отново се размърда на мястото си, докато се опитваше да огледа всички възможни изходи. Нямаше и следа от Хоуп, но на известно разстояние зад него двама мъже в тъмни костюми бяха застанали редом с разпоредителя; и двамата усърдно оглеждаха тълпата.

Сред публика от две хиляди и петстотин души бе неизбежно голяма част от мъжете да носят костюми — но не точно като на тези двамата. Консервативни подстрижки, яко телосложение. Големият му се стори познат до втръсване: федерални агенти, какъвто беше и самият той, макар да нямаха нищо общо. Вероятно бяха от ФБР или специалните служби за задържане на издирвани от закона, или пък ентусиастите от Мисури на служба при губернатора? Може да бяха и от Програмата за защита на свидетели? Охраната на федерални свидетели впоследствие бе отделена в специално звено, но до неотдавна беше част от задълженията на шерифската служба.

Ларсън познаваше повечето от хората, но далеч не всички. Познаваше ли тези двамата и дали бяха от Програмата? Силно се съмняваше.

Можеше да предположи, че търсят Хоуп, но здравенякът гледаше директно към него и бе започнал да си пробива път. Отнякъде знаеше кой е редът, кое е мястото — знаеше къде да го намери. Агентът вдигна глава, правейки знак на Ларсън да се изправи и да дойде при тях. Ларсън се престори, че не разбира, и се опита да съсредоточи вниманието си, за да обмисли как ще процедира; изведнъж му просветна, че настойчивото жужене на телефона в джоба му едва ли е било случайно.