Ридли Пиърсън - Светкавично бягство

Бяха изминали почти десет минути, откакто бе напуснал автобуса. Членовете на малкия му екип щяха да се питат къде се бави. Бе слязъл уж да уреди сметката, както винаги в брой, но десет минути бяха прекалено много.

— Инстинктът ми подсказва, че ще го измислим някак — излъга той.

Не можеше да си представи как късат — не и преди да са изпробвали границите, до които можеха да стигнат. Бе посещавал семинари за избягване на емоционална обвързаност със свидетел. Братските отношения със свидетел мъж бяха също толкова опасни, колкото това, в което се бяха забъркали с Хоуп. Прецакваха всичко, рискуваха всичко и той много добре го знаеше. Трудно би могло да се стигне до щастлив край. И въпреки това той я насърчаваше да остане при него, докато търсеше някакъв начин да заобиколи нещата, макар да подозираше, че такъв не съществува. Точно сега, след всичко, което бяха преживели заедно, беше невъзможно да я остави да си отиде.

— Ларс — проговори тя отново с хриплив шепот. Отчетливият съскащ звук накара лявата му страна да настръхне. Пропълзя в слабините му и се загнезди там, но мигновено бе пренасочен и проблесна през пукнатината в съзнанието му. Но то го разкодира твърде късно, макар и със секунда: беше гласът на паниката.

— Хоуп?

— О, господи! Линията прекъсна. Автобусът.

Ларсън изпусна слушалката и хукна, залитна по мокрите плочки, докато бързо заобикаляше един ъгъл, пренебрегвайки жълтата предупредителна табела на испански и английски с нарисувани кофа, бърсалка и струя вода. Стовари се тежко. Надигна се с усилие, събори рафт с подредени пакетчета царевичен чипс и се втурна към главния вход. Възмутените викове на касиера потънаха сред бученето по магистралата.

— Роло?

Това бе Трил Хемптън, член на екипа му и колега заместник-шериф. Чу се чаткането на приближаващи стъпки, които отекваха по асфалта. Спринтът на Ларсън бе изпратил сигнал. Хемптън тичаше с широки крачки и вече посягаше към оръжието си.

Ларсън се оказа временно заслепен, показвайки се на слънце. Бяха спирали на твърде много отбивки през последните десетина дни, за да може да си спомни разположението на това място. Бяха паркирали някъде наблизо. Прониза го страх при мисълта целият автобус да е бил похитен, тъй като не го виждаше никъде.

Но точно когато Хемптън го настигна и заобикаляха зданието заедно отляво, Ларсън мярна колонките с дизел и автобуса там, където го бяха паркирали, вклинен сред дълга редица влекачи с по осемнайсет колела.

Хемптън се придвижваше грациозно, макар и невероятно бързо.

Докато се приближаваше, Ларсън огледа автобуса, без да забележи признаци за нещо нередно, и се запита дали не бе изтълкувал погрешно тревогата на Хоуп.

— Какво става? — попита Хемптън без капчица пот по черната си кожа.

Ларсън нямаше намерение да признава, че се е обаждал на Хоуп.

— Просто лошо предчувствие.

— Лошо предчувствие? — запита Хемптън. — Откога това?

Колегата му имаше широк плосък нос, твърде едър за лицето му, и цепната квадратна брадичка, която напомняше на Ларсън за черен Кърк Дъглас.

Той самият не можеше да се нареди сред твърде чувствителните; Хемптън бе разбрал това.

Ларсън търсеше някакво приемливо обяснение затова, че Хоуп бе затворила. Хвана се за първото, което му направи впечатление.

— Защо Бени не се разтъпква?

По-възрастният от двамата им шофьори се оплакваше на всеки, който пожелаеше да го слуша, от силно болезнените си хемороиди. Ларсън го видя, седнал зад волана, през предното стъкло.

— Е, и какво?

Приближиха се. Главата на Бени бе килната неестествено към рамото му, сякаш бе задрямал. Това изглеждаше непривично, защото той рядко спеше, а още по-рядко дремеше.

— Роло? — повика го предпазливо Хемптън, усетил също, че има някакъв проблем.

Хемптън и Ларсън се познаваха от няколко години. Хемптън бе израснал в един от най-ужасните квартали на Ню Хейвън, беше спечелил стипендия за елитно подготвително училище и бе продължил напред, докато не получи дипломата си от университета „Хауърд“. Искаше да стане професионален спортен агент, но по настояване на чичо си бе станал американски шериф, докато чакаше да изскочи нещо по-добро. Оттогава не бе напускал службата.

— Потърси Стъби по радиото — нареди Ларсън. Хемптън се опита да се свърже със Стъбълфийлд, третия шериф, който бе останал в автобуса, но получи в отговор единствено мълчание.

— Мамка му! — изруга Хемптън и ускори крачка. Можеше да се придвижва доста бързо, стига да поискаше.