Алън Кол - Вълчи светове

Приличаше донякъде на парк, с просторни ливади, нежно ромонящи поточета и гори, пълни с дребен дивеч, и с един малък храм — единствената постройка на планетоида.

От двете страни на храма една срещу друга стояха изпънати в редици две войски, с готови за стрелба оръжия и нервно опипващи спусъците пръсти. Войниците бяха личните гвардии на двамата съперничещи си Пророци. След поколения войни и зверства и от двете страни те чакаха само сигнала, за да се хванат за гушите.

Първо Теодомир, а след него Ингилд пристъпиха пред своите телохранители и бавно закрачиха през тревата. И двамата бяха настръхнали. Спряха на около метър един от друг.

Теодомир пръв счупи напрежението. На лицето му разцъфтя широка усмивка и той разпери ръце за поздрав.

— Братко Ингилд, каква радост е за сърцето ми най-после да те видя в плът.

Ингилд също се усмихна, пристъпи напред, нежно прегърна своя съперник и след това отстъпи крачка назад.

— Ти каза „братко“. Колко уместен поздрав. Аз също винаги съм чувствал, че си като мой роден брат.

— Въпреки затрудненията ни — каза Теодомир.

— Да, въпреки тях.

Отново се прегърнаха. После се обърнаха и тръгнаха хванати за ръце към храма, пред който имаше масичка, постлана с бяла покривка. Засенчена с малък шарен чадър. От двете страни на масичката имаше два удобни стола. На самата маса бяха поставени документи и две старомодни писалки.

Двамата седнаха усмихнати един срещу друг. Теодомир заговори пръв.

— Най-после мир.

— Да, братко Теодомир. Най-после мир.

Теодомир има честта да сипе виното и отпи целомъдрено. После заговори напевно:

— Зная, че в този миг Таламеин ни се усмихва отгоре. Щастлив, че чедата му са го послушали и са положили оръжието си.

Ингилд понечи да гаврътне голяма глътка, но се окопити и отпи много леко, като свят човек.

— Много глупави бяхме, братко — каза той. — В края на краищата какви са истинските ни различия? Въпрос на власт, а не на теология. Празни титли.

„Лъжлив чувал с дракх“ — помисли Теодомир и се усмихна още по-широко.

„Надут с въздух мехур такъв“ — помисли Ингилд, отвърна му с нежна усмивка и му подаде ръка.

— Братко — промълви Теодомир с треперещ от вълнение глас и я стисна.

— Братко — прошепна Ингилд и сълзи закапаха по носа му. Беше толкова разчувстван, че си бе позволил да се успокои с няколко наркопиявици.

— Толкова лесно се решиха различията ни — каза Теодомир, хвърли поглед към стражите на Ингилд и ужасно съжали, че не може да стисне за гърлото набръчкания наркоман и да му измъкне жалкия живот от гръцмуля.

— Дойде ми някак мигновено — продължи той. — От устата на самия Таламеин.

— Странно — призна Ингилд. — Точно в същия момент и аз мислех за същото. — А мислеше за ужасните жертви, които беше дал, и по-важно — за ужасните разходи на Святата съкровищница. Само за половин кредит беше готов да изкорми жалкия дракх пред него на минутата.

— Значи — отрони Теодомир, — предлагам помирение. Икуменично помирение.

Ингилд се наведе над масата в очакване.

— Слагаме край на всички вражди — каза Теодомир — и всеки от нас поема върховното главенство на законните ни владения в звезден куп Лупус. И двамата ще бъдем назовавани Истински пророци. И всеки от нас ще крепи правата на другия.

— Съгласен — отвърна Ингилд някак прекалено бързо. — И ще можем да сложим край на това глупаво кръвопролитие. И всеки от нас ще може да се съсредоточи над основния си дълг. Над нашия единствен дълг.

Ингилд сведе глава.

— Да спасяваме душите на своите братя.

„А след две години — помисли той — ще дебаркирам на Санктус с половин милион янци и ще изгоря скапания ти трон.“

Теодомир потупа документите на масата. Бяха договори, набързо нахвърляни от чиновниците му за тази среща.

— Но преди да се подпишем тук, брате — рече той, — дали да не отпразнуваме това събитие със съвместна литургия?

И посочи малкия храм.

— Само ние двамата. Пред олтара. Да изпеем своите молитви към Таламеин.

„Ох, ти, плужек — помисли Ингилд. — Еретик такъв! Има ли нещо, на което да не си способен?“

И каза:

— Какво великолепно предложение.

Двамата пророци станаха и бавно тръгнаха към храма.

Паррал се отпусна в стола си и загледа на монитора как двамата отвориха портата на храма, влязоха и затвориха.

Сълзи от смях потекоха по бузите му. Такава смехория не беше виждал през целия си живот. Двама лицемерно набожни тъпаци с тяхното „братко това“, „братко онова“. Мразеха се и в червата.