Алън Кол - Вълчи светове

Бяха обкръжени от оцелелите яни — сила, която според последните изчисления на Игън преди да загине се равняваше на около пет хиляди души.

Съотношение — двайсет към едно. Лесно, ако си герой от симуларите. „Значи имаш малко над триста останали бойци, повечето от които ранени, полковник. Между другото, забравяш за бхорите.“

Да бе. Около трийсет бхори, след като не можеха вече да летят, се сражаваха по периметъра като подивели. Стен можеше само да съжалява, че Одо очевидно бе загинал при първоначалното изтегляне. Никой не беше докладвал, че е видял трупа му. Прибавяме трийсет дангалаци. „Е, полковник? Какви са възможностите?“

При битка има само четири възможности:

1. Победа.

2. Изтегляне.

3. Капитулация.

4. Да умреш.

Не му трябваше компютър, за да разиграе възможностите. Победата се изключваше, а за изтегляне нямаше начин. Капитулацията дори не беше възможност — петима от наемниците на Стен бяха опитали тази тактика. Сега бяха в ничията земя между периметъра на Стен и линията на яните. Разпънати на стоманени греди. Трябваше им почти цял ден, докато издъхнат — и повечето от тях бяха улеснени от милостивите куршуми на наемниците.

Не. Капитулацията беше невъзможна.

„Това е положението, Стен. След всичкото ти мноогоо умно планиране. Единственият ти избор — стоиш и държиш, в акция, която в историята ще се сравнява с Камерун, Диен Биен Фу, Тарава, Хюи, или с Краис VI. Храна за червеите, с други думи.“

И тогава гневът му кипна. Е, и умът му изрови отнякъде фразата на Ланцота, мъжа, който го беше прекарал през основите на гвардейското обучение: „Сражавал съм се за Империята на сто различни скапани свята и ще сражавам на още сто преди някой скапаняк да ме скапе, но ще съм най-скъпото парче месо, което врагът някога е насякъл.“

Обърна се мълниеносно към командния кръг.

— Алекс?

Гласовата команда… и Килгър изведнъж застана мирно.

— Сър!

— Четири часа до стъмване. Искам ти и петима мъже — доброволци от хората на Филипс — да сте в готовност.

— Слушам, сър!

— Имаме ли координатите на янския команден пункт?

— Тъй вярно, сър!

— Значи тази нощ. Излизаме.

По лицето на Алекс бавно плъзна усмивка. Разбра. Схвана, скапаният шотландец. Щеше да е по-добре да умрат в атака, отколкото да се свиват в тази кръгова отбрана и да чакат.

Отне им близо два дни, докато изровят Кърия и останките от командната му структура от бункера. Намериха го свит под срутения таван, потънал в дълбок транс.

Янските медици го измъкнаха изпод развалините, но Кърия отказа помощ, а настоя да ръководи окончателното унищожение на наемниците.

Най-вероятно беше все още в шок, остатъчен боен стрес. Беше разпоредил бавната смърт на дезертиралите наемници и бе заповядал на всички яни да не взимат пленници. Беше решен да помете нашествениците, които бяха посрамили яните… до бавната смърт на последния мъж и жена.

Сега Кърия седеше зад набързо включените компютри и екрани в командния пост. Мразеше всички и жадуваше за дните, когато водачът повеждаше атаката от предната линия.

След което се усмихна криво. Защото разбра, че наемниците нямаше, не можеха да се предадат. Изключи командния сензор и се изправи.

— Генерале! — обади се един от адютантите.

— Утре. Ще атакуваме. Лично ще поведа атаката.

Адютантът — с широко ококорени очи — отдаде чест.

— Значи утре събираш командния състав. Ще покажем на тези червеи какво са яничарите, от най-висшия до най-низшия. Но тази нощ… тази нощ ще се съберем за молитви. Тук. Един час преди полунощ.

— Но преди да издебнем стреггана — изскрибуца древният бхор, — имаше подготовка. Постехме и обсъждахме нрава на древния враг. А после, след като вземехме решението си, вдигахме пир. И чак тогава тръгвахме по скършения от вълните лед да го намерим, скрит дълбоко в бърлогата си…

Древен, помисли Одо, не беше най-точната дума за стария бхор. Един от признаците за наближаващата смърт при бхорите беше, когато козината на гърдите им започнеше да посивява. Скоро след това бхорът трябваше да събере роднините и приятелите си за последно гостуване и след това да тръгне сред ледовете, за да посрещне смъртта, сам с боговете.

Този бхор обаче беше побелял почти целият, от кривите стъпала до сбръчканото чело. Беше, доколкото знаеха всички, последният жив ловец на стреггани.

И затова всички слушаха съветите му.

Точно както съветът беше слушал търпеливо самия Одо, все още увит с бинтове от главата до петите.