Алън Кол - Вълчи светове

Янските отбранителни линии бяха две, свързани помежду си, но нападателите без особено усилие проникнаха и през двете.

След това, зад втората линия, Стен и Алекс се спогледаха.

Стен се зачуди какво ли се върти в главата на Алекс… и защо не беше казал нито дума, откакто напуснаха периметъра. Вторият въпрос така и щеше да остане без отговор, и това бе толкова по-добре за бойната увереност на Стен, колкото по-зле бе второто.

Защото в този момент Алекс си тананикаше наум предсмъртната си песничка:

Надигнаха се и тръгнаха към командния бункер. Докато приближаваха, от полупритворения вход се чуваше тихото мърморене на нощния дежурен екип на Кърия.

От двамата лостови, застанали в поза „мирно“ пред входа, първият умря с ножа на Стен, забит в сърцето му. Вторият получи страничен помитащ ритник, след което Стен се извъртя и натресе юмрука си в слепоочието му.

Малко след това Стен стоеше над стъпалата към бункера и гледаше как Алекс със зла усмивка смъква от колана си гранатата със забавено действие.

И тогава се появиха бхорите.

Корабите им профучаха ниско откъм изток с включени на пълна мощност светлини за кацане. Прогърмяха над разрушения корабен док едва на десет метра над повърхността. И сипеха огън.

От един търговски кораб може да се получи съвсем приличен боен кораб, осъзна Стен, особено когато всички люкове са отворени и бхорите стрелят от тях с бластери и картечници.

Остана му време само колкото да се учуди откъде са получили разузнавателните си данни, когато корабите свиха точно над янската отбрана, сеейки смърт, преди светът да се взриви, и янските офицери се заблъскаха нагоре по стъпалата, и Алекс хвърли гранатата сред тях и ги засипа с огън, и след това ударът на огнената вълна помете Стен и го хвърли напред сред меката камара тела, и го затъркаля надолу по стъпалата, и после…

После вече беше в бункера.

Отдръпна се от нечие лепкаво тяло, надигна се и веднага след това залегна, щом мерна фигурата на чернобрадия Кърия, вдигнал оръжието си — залпът изтрещя и светлините угаснаха.

Стен чу някъде над себе си воя и писъците от битката, но не им обърна внимание. Майната им. Изправи се и безшумно закрачи в тъмнината.

В широкия сто квадратни метра бункер бяха само той и Кърия.

Кракът на Стен се опря в нещо и той коленичи. Компютърна мишка. Хвърли я високо пред себе си и огънят просветна в тъмното не към издрънчалата в нещо мишка, а в равна дъга зад звука.

„Извинявам се, генерале — каза си Стен. — Мислех, че си по-тъп.“

„Остани да полежиш тук върху бетона и помисли за някои неща. Забрави за войната горе. Ти си тук, сляп в тъмното, и се опитваш да убиеш един човек, който има сходни планове, свързани със собственото ти тяло.“

Запълзя напред и заопипва за препятствия. Аха, микрофон, с прикрепена жица… Интересно… Дълга жица.

Придвижи се до една опорна греда и преметна жицата през нея. После я прекара през спусъка на оръжието си. Дължината беше достатъчна, за да изпълзи на пет-шест метра встрани.

Дръпна жицата, колкото за опит. Дулото просветна и куршумът рикошира дивашки от покрива, пода и стените.

И Кърия пусна залп по посока на святкането.

Стен дръпна жицата с все сила и оръжието мина на автоматичен режим, и тъмнината се превърна в накъсан низ от проблясвания, куршумите пищяха из бункера. Кърия се надигна зад един от терминалите, прицели се грижливо към блясъците — прицел, който щеше да сложи край на дуела в тъмния бункер, стига генералът да бе успял да зърне тъмната сянка на скачащия във въздуха Стен и блесналия в ръката му нож, и ножът се заби във врата му, а Стен се блъсна във вече мъртвия генерал и много болезнено — в една от търкалящите се маси.

След което нямаше никакъв звук освен този отвън, когато бхорите започнаха победната си песен и гранатите и оръжията затрещяха в хор, и Стен успя да чуе рева на своите наемници и на сподвижниците, когато те се надигнаха и тръгнаха в атака.

И тогава Стен вдигна един от столовете, седна в тъмното и започна да крои своя план за отмъщение срещу Паррал.

Срещата беше на неутрален терен — планетоид в ничията територия на купа Лупус. Беше светая светих. Беше първото място, където основателят на религията, Таламеин, бе кацнал след бягството си.