Алън Кол - Вълчи светове

Точно както бяха слушали буйните призиви на най-младия бхор защо целият бхорски народ трябва незабавно да подкрепи изоставените воини.

Точно както бяха изслушали капитана на търговския флот да обсъжда спокойно — за един бхор (само две прекъсвания и една хоспитализация) — защо наемниците трябва да бъдат изоставени и да се положат усилия за помиряване с яните. Въпросният търговец също така се беше оказал един от главните търговски конкуренти на Одо.

Но съветът слушаше, както щеше да изслуша всеки бхор. Бхорите бяха едно истински демократично общество — всеки от тях можеше да говори пред съвета. Решението, което можеше да отнеме няколко седмици и да струва няколко дребни кръвопролития, щеше да се обсъди, оспори, да се наложи след яростна борба и накрая — да се вземе.

Вземеше ли се обаче, бхорите се задвижваха като един ум. Но колко време беше нужно! За пръв път — след като осъзна, че вдъхновението му е повлияно от покварата на онези прокълнати в майчината си брада хуманоиди — Одо се зачуди дали обществото му всъщност не е доста мудно и нерешително.

А древният продължаваше да дудне, без да казва нищо смислено, само разправяше някакви стари истории. Обикновено Одо щеше да е първият, който да седи отдясно на древния, да се грижи рогът му да е пълен със стрегг, омаян от сказанията за старите времена. Но неговите приятели — „Приятели, кълна се в майчината ми брада, приятели, макар и хуманоиди!“ — умираха.

Одо скръцна със зъби. Този дебат можеше да продължи още четири-пет цикъла. Оставаше само един обичаен начин да бъде наложен вот. И обикновено това означаваше смърт за бхора, който го е направил. „Кълна се в ледения гъз на баща си — изръмжа Одо наум, — дължиш ми го, Стен. Ако преживея това, ще ми го дължиш.“

Древният продължи да скрибуца, В момента обясняваше как точно трябва да опиташ дръндерите на стреггана, за да разбереш дали съществото е подходящо за улов, или не е.

Одо се надигна от скамейката си, закрачи към центъра на съветническия кръг и дългата му един метър кама излезе от кожения калъф на колана.

Без предупреждение Одо издърпа дългата си, влачеща се брада от гърдите си и само с един отсечен удар под светлината на огъня я отряза. Хвърли космите в центъра на кръга след което, както диктуваше обичаят, коленичи, свел глава.

За бхорите дължината и дебелината на нечия брада символизираше личната сила, точно както дължината на някои други неща символизираше същото у други култури и същества. Да си клъцнеш брадата, и то пред съвета, означаваше, че въпросът е жизненоважен.

И тъй като никой от бхорите не обичаше застрашаващи ситуации, обикновено секачът на брадата губеше чувство за мярка и скоро след това — главата си.

Ръмжащите коментари се извисиха до рев, който заглуши спомените на древния.

Одо зачака.

И сега… въпросът дали да бъдат подкрепени войниците хуманоиди, или не щеше да се подложи на гласуване. Одо най-вероятно щеше да загуби и после някой доброволец щеше да го лиши от главата му. Най-вероятно доброволецът щеше да се окаже прокълнатият от Джамчид търговски конкурент.

Но, противно на обичая, някой заговори.

Беше старият ловец на стреггани.

— Старите — забоботи той — понякога се губят в славните подвизи на младостта си. Повечето от които, кълна се в майчината си брада, са лъжи.

И старият бхор се надигна — чу се скърцане на кокали. А после и неговата кама изсвистя като мълния и дългата ледена висулка на древната му брада падна на плочата върху брадата на Одо.

Съветът се беше смълчал. Старият бхор коленичи — за малко да падне — до Одо и сведе глава.

Стен прецени, че вратът на мъжа не изпука чак толкова силно, докато Алекс пускаше каската на първия янец и юмрукът му се стовари като чук в лицето на втория. Не чак, но силно.

Беше залегнал пред янския НП, обкръжен от петимата доброволци — хората на Филипс, в това число командира им — и чакаше Алекс да привърши малката си касапница.

Тумбестият мъж от Единбург се наведе да се увери, че и двамата янци са мъртви, и се претъркули извън наблюдателния пункт.

Продължиха пълзешком напред.

Яните, много уверени в себе си, бяха построили отбранителната си линия като низ от опорни пунктове с по петдесетина метра разстояние между всеки два поста. Стен съжаляваше, че не разполага с бойци от „Богомолка“ вместо наемници — щеше да е проста работа да прекара цял батальон през тази отбрана.

Но не разполагаше, и толкова. Затова продължаваше напред пълзешком, между не особено сложните електронни сензори, пиезокапаните и дистанционно-детонаторните мини, свързващи укрепленията.