Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Отвори го, след което заедно с главния медицински офицер пристъпиха вътре. Лавоне набра аварийния код, позволяващ двете люкови врати да се отворят едновременно, и изчака налягането отново да се изравни. Беше готов почти за всичко — нулева атмосфера с пръснали се човешки тела; овъглени мъже и жени, бъркотия, хаос. Почти за всичко.

Това, което видя, бяха трима мъже. Всички носеха имперски униформи. Слабият мъж отпред имаше отличителни знаци на капитан в Имперската гвардия. И тримата държаха уилигъни, насочени в гърдите му.

Лавоне зяпна, но преди да успее да се съвземе, капитанът заяви:

— Имперска служба, командир. Поемам командването на кораба ви!

Заседателната зала бъкаше от дипломати. Беше тъпкана с таански контингент и имперски адютанти. В най-отдалечения ъгъл се беше свил самият Император и разговаряше с лорд Киргиз и Танз Суламора. Подчинените от двете страни стояха в очакване на последната дума. Дали щеше да има споразумение, или предстоеше война?

Ако членовете на таанската делегация можеха да надзърнат в главата на Императора, когато пристигнаха за финалната среща, нямаше да има никакви въпроси, Всички, от най-низшия таански лорд до самия лорд Киргиз, бяха облечени в официална униформа — смарагдовозелени плащове, червени куртки и зелени панталони. Куртките бяха отрупани с разноцветни лентички и десетки подрънкващи медали.

Вечният император прикри усмивката си — хората обличат най-хубавите си дрехи за прием, не за обявяване на война. Той самият беше облечен в най-простата си униформа: светлосиво. И носеше само едно украшение — малко златно копче с буквите АМ2 на фона на фигурата на атомния строеж. Вечният император веднъж бе изтъкнал пред Махони, че най-добрият начин да изпъкнеш сред тълпа със златни ширити е като се появиш в просто облекло. „Когато си върховният шеф — беше отбелязал, — не е нужно да го изтъкваш.“

Императорът стана и протегна ръка на Киргиз.

— Значи се споразумяхме?

Лорд Киргиз се помъчи да запази на лицето си маската на достойнство. Но не можа да прикрие победоносната си усмивка.

— Споразумяхме се.

— Тогава да оставим подробностите за нашите сътрудници — каза Императорът. — Можем да сложим подписите си на взаимно уговорена дата. А сега, позволих си волността да предвидя нашето мирно разрешение на доскорошните ни затруднения. Господа, дами. Позволете да ви поканя на скромна благодарствена вечеря.

Той махна с ръка и огромните врати зад гърба му се разтвориха със съсък. Таанците се облещиха при вида на храните и питиетата в залата зад Императора. Чуха се радостни възгласи, много смях — и Вечният император поведе гостите си в банкетната зала.

Банкетът беше върхът на дългата кариера на Марр и Сенн. Не бяха пожалили нищо, за да устроят една от най-екзотичните официални вечери в имперската история.

Най-напред се бяха изправили пред задачата да придадат повече уют на огромната корабна банкетна зала. Ето защо се бяха разпоредили да се разместят вътрешните опорни стени и ги бяха драпирали в меки цветове, за да стоплят атмосферата. Масите бяха изкусно подредени така, че никой да не се почувства изолиран от главната атракция — Императора и Киргиз, разположени един срещу друг на главната маса. Също така бяха приглуши осветителната система и бяха инсталирали непряко осветление, което подсилваше блясъка на сребърните плата и прибори и изтъкваше поднасяните апетитни блюда.

Най-голямото чудо, разбира се, беше самата храна. Естествено, тъй като Императорът беше домакинът, менюто включваше таански блюда, предлагащи съставки и подправки, за които двамата интенданти знаеха, че ще зарадват и възбудят таанското небце.

Колкото до сервирането, бяха отишли още една стъпка напред. Върхът на лукса бе в това да се сервира от човек, а не от машина или дори от скъпо струващ келнеробот. Ето защо Марр и Сенн бяха настояли преторианските гвардейци да се включат в сервирането. До всеки гост имаше по един гвардеец в пълна униформа, който при най-малкия жест трябваше да налива вино, да сменя блюдо или да изнася по нещо.

Най-доволният от този аранжимент беше адмирал Ледох. Самият той едва ли щеше да може да го измисли по-добре. Той вдигна бокала с вино и отпи малка глътка. Беше длъжен да признае, че Марр и Сенн са много талантлива двойка. Толкова по-жалко, че най-великият им банкет щеше да се окаже последният.

Ледох погледна към полковник Фоли, който седеше в другия край на масата, и вдигна чашата си в мълчалив тост.