Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— Благодаря, господин Дженкинс. Имам курса.

„Как да го нямам, по дяволите — помисли командир Лавоне, след като вахтеният му офицер отдаде чест и отстъпи. — Нали тая въшлива игрална машина, която ни помага да стоим настрана от ГГС-тата, ми казва какво да правя.“

Отново провери компютърно-вероятностния екран, който определяше курса.

— Нав-координата занулена?

— Занулена, сър — отвърна дежурният му офицер.

— От нула… курс ляво трийсет и пет градуса, долу четиринайсет градуса.

— Курс ляво трийсет и пет, долу четиринайсет.

— Вторичен двигател… четвърт скорост.

— Вторичен на четвърт скорост.

Лавоне стисна палци и се помоли дано в следващите няколко секунди да не стане нещо необичайно, например да се сблъскат с друг кръстосвач.

— Включете двигател.

— Двигател включен.

Имперският унищожител „Сан Яцинто“ тихо забръмча и излезе встрани от струпаната флота. Лавоне изчака да изтекат трийсет секунди.

— Усили вторичен двигател на половин скорост.

— Вторичен двигател на половин скорост — отзова се монотонно навигаторът.

— Господин Колинс… засечете! Пет минути до главен двигател.

— Пет минути до главен двигател, капитане, отброява се.

Пет минути даваха на шкипера на „Сан Яцинто“ време за размисъл. Той помисли дали да не дремне в командното кресло, но се стегна. „Всички нещо сме се отпуснали“ — напомни си той.

При нормални обстоятелства командир Лавоне щеше да си изгризе ноктите от яд, когато получи задачата. Беше изкарал доста години в изтегляне на товарни бракми, за да го зарадва поредната спасителна операция. Ако питаха него, всички търговски фрайтери трябваше да са под военен контрол. Лавоне изобщо не беше фашист — просто беше виждал прекалено много товарни кораби, допуснати да пътуват в далечния космос с остарели или просто несъществуващи системи за безопасност, аварийна система на червената линия и офицери, некадърни да управляват дори гравислед.

Но тази задача щеше да осигури на командира и на екипажа на „Сан Яцинто“ нещо за правене.

Командир Лавоне беше вкиснат. Първоначално корабът му беше изтеглен от базата и им бе заповядано да срещнат и придружат един лайнер по направлението му.

Лавоне се бе почувствал много горд. Някой „там горе“ бе преценил, че „Сан Яцинто“ е толкова добър кораб, колкото добър се знаеше, че е командирът и екипажът му. В първите няколко мига на самодоволство Лавоне реши, че и цялата тази операция, с каквото и да е свързана, най-вероятно ще изглежда много добре в кадровото му досие, когато дойде време за повишението му.

Приказките на кораба се развихриха, щом стигнаха в района на NG 467H — и стигнаха до своя пик, когато бяха идентифицирани таанските кораби. Лавоне реши, че той и екипажът му участват в нещо ужасно значимо и сигурно историческо. Въпросът беше какво? Дори си се представи като белокос стар адмирал, който потупва дебелите си мемоари и казва: „Е, и тогава бях допуснат да участвам в съдбовното за Империята (какво ли е то?) край една далечна звезда, където то се случи (никой не ми каза къде е).“

Положението се влошаваше още повече от излъчването от NG 467H. Тъй като всички видеоканали и комекрани бяха изключени, моряците се чувстваха повече от всякога като сардини в консерва.

Заповедите от командира на ескадрата пристигаха в съобщителните торпеда, но не помагаха с нищо — патрул от тая точка до оная точка, после се връщате точно на орбитата.

Свещено право на всеки моряк е да се изпикае и да измрънка, но не и в ушите на дивизионния си командир. Моряците тръгнаха да пускат рапорти. Няколко двойки помолиха за разрешение да се прехвърлят на общата палуба — скъсваха дълготрайните си отношения. Най-довереният боцман на Лавоне, разорил се съвсем наскоро, докато „Сан Яцинто“ стоеше на котва в едно свободно пристанище, бе понижен в звание, след като модифицира един водопречиствател, за да произведе нещо, което, след като се изпиеше, удряше човек със силата на гориво АМ2.

На борда на „Сан Яцинто“ съвсем не цареше щастие и затова Лавоне беше благодарен, когато получи заповедта да се откъсне от флотилията, да действа независимо и да спаси претърпелия бедствие „Монтебелло“.

— Четири минути, трийсет секунди.

— На петнайсет ми подайте секунди — нареди Лавоне.

— Слушам, сър, на петнайсет. Петнайсет… цел! Дванайсет… единайсет… десет… девет… осем… седем… шест…

— На сигнал включете главен двигател.