Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

— По ли е тъпа, старши сержант, от това да наречеш някого Кембъл… каквото и да значи това?

Най-неочаквано един сектор от привидно стабилната каменна стена се отвори с плъзгане и Стен се подаде от дупката и нехайно каза:

— Старши сержант, стига вече сте крещели. Ако обичате, спрете ругатните и ме последвайте.

— Към оръжейната — продължи Стен, докато гурките се съвземаха от слисването си и се тъпчеха в тесния тунел. — Три етажа нагоре и по коридора.

— Май ти дължа една бира — каза Алекс, докато чакаше гурките да се източат.

Стен го погледна разбиращо, пусна го последен и затвори прохода.

След години Стен и Алекс щяха да си имат чудесна тема за размисъл. Можеха да разберат защо Императорът е построил Аръндел. Можеха също така да разберат защо един мъж, който вярва в романтиката, е поискал замъкът му да има тайни проходи.

Проблемът беше в някои от тези проходи. И за двамата бе съвсем логично да има скрити стълби от императорските покои, които свършват в други спални. Стен дори беше в състояние да разбере защо Императорът е пожелал да има тунел, осигуряващ таен изход от килиите на затвора най-долу.

Това, което никога нямаше да могат да си обяснят достатъчно удовлетворително, бе защо някои от тунелите се отварят в главните коридори.

Някои от замесените в бунта бивши преторианци също можеха да се чудят, ако бяха оживели. Повечето не успяха.

Докато някой преторианец се разхождаше спокойно по някой празен коридор, изведнъж стената безшумно се отваряше и някой дребен усмихнат мъж замахваше с нож, който приличаше на кръстоска между мачете и къса сабя.

Преторианците бяха само малко повече от хиляда срещу цели сто и двайсет промъкващи се през стените гурки. Битката беше съвсем неравна.

Възвръщането на двореца вървеше бързо, безшумно и много, много кърваво. Стен разгръщаше бойците си в бавен кръг, затварящ имперските покои, комуникационния център и бункера с комвръзката към Императора.

Бронираната врата към комоцентъра беше запечатана, което не представляваше потенциален проблем за разгърнатото пред нея гуркско отделение. Един наик вече бе вдигнал бункеротрошач, за да стреля в пантите на вратата. Стен го срита и изръмжа на гуркали:

— Якско мъдо! Знаеш ли какво ще стане, ако пуснеш тая ракета по коридора?

Наикът като че ли не се притесни особено. Килгър вече лепеше пластичния заряд от взривопакета, който си беше взел от оръжейната.

— Я сега се лепнете по стените на коридора — измърмори той и дръпна детонатора.

Зарядът гръмна, гурките, с извадени кукри, скочиха през дупката, но не намериха нищо за клане. Преторианците вътре бяха станали на пихтия, размазана по отсрещната стена на помещението. С кукри в ръката, Стен изтича напред, скочи и изби с ритник тънката врата, водеща към самата комстая. Претърколи се и се озова приклекнал пред купчина разбита машинария и оплетени като спагети проводници.

И пред Кай Хаконе, който стоеше в една ниша встрани от вратата с миниуилигън, насочен към него.

— Позакъсняхте, капитане. — Хаконе махна със свободната си ръка, без очите му и дулото на оръжието да се откъсват от Стен. — Вие държите двореца, но ние държим Императора. Комвръзката е унищожена. Докато се възстанови… — И Хаконе направи театрален жест. Погледът му за миг се измести встрани, докато оглеждаше съучастниците на Стен… достатъчно дълго, за да може Стен да награби края на един откъснат проводник и да го хвърли в лицето на Хаконе.

Хаконе се изпържи и в конвулсиите си изтърва уилигъна, чийто заряд изсвистя безвредно встрани. Плътта му почерня, после токопрекъсвачите задействаха и тялото рухна. Стен остана сам в разрушената комстая.

— Май едничката надежда за нашия Император е ако ние, рожбички, се поразмърдаме — изфъфли Алекс.

— И последно, опечалената страна тържествено призовава Негово императорско величество публично да прояви своето историческо чувство за справедливост и дълбоки чувства към личната трагедия, като признае героичната и трагична смърт на Годфри Алейн. Алейн беше човек, уважаван от…

Адмирал Ледох бръмчеше монотонно — препрочиташе за пореден път исканията на Таан. Публиката му включваше двама много отегчени мъже: Вечния император и Танз Суламора. Суламора се бореше с непреодолимата дрямка и правеше всичко, което му бе по силите, за да слуша внимателно. Не преставаше да наблюдава Императора за някакъв израз на чувства. Задачата беше неизпълнима. Лицето на Вечния император беше кораво като камък.