Алън Кол - Дворът на хилядата слънца

Олсн умря преди да е разбрал, с бликнала от устата кръв.

Смъртта на Кийт беше малко по-чиста, но не по-малко внезапна; след като ножът на Стен се хлъзна в основата на черепа и преряза гръбначния стълб.

Старите рефлекси от „Богомолка“ си казаха своето. Двамата задържаха труповете, докато падаха, и ги положиха върху дървения кей.

Убитите набързо бяха лишени от въоръжение, униформи и лични карти. От една подпорна греда наблизо Алекс измъкна пуснатите с тежести преди това във водата чували и натикаха труповете в тях.

Само минути след като умряха, двете тела цопнаха в залива, за да потънат безследно и да се разтворят много бързо. Десет часа и от тях нямаше да остане нищо освен гнусна каша за съдебните специалисти.

Алекс събра униформите на вързоп и ги награби под мишница.

— От всички грехове, които имам на съвестта си — каза шотландецът, — никога не съм мислил, че ще замърся океана с таквиз като тях.

— Алекс, помощ — жално каза Стен.

— Минутка, момко. Момент. Ей сегинка затварям.

Алекс действително беше доста зает в тесния порутен апартамент, който бяха наели. Килгър тикаше лични карти, лични снимки и други такива от Кийт и Олсн в един от новите уреди на „Богомолка“, който си бяха взели. Машината копираше картите и личните данни от двата оригинала, след което ги променяше така, че в документите се имплантираха снимките на Стен и Алекс, както и физическите им характеристики.

— Старши сержант Килгър, все още съм по-старши от вас, мамка му!

Последната снимка показваше Кийт прегърнал някаква свенлива женска, която трябваше да е била любовта на живота му. Новата снимка обаче показваше Стен в ролята на изкусителния любовник. Килгър се ухили доволно и щракна клавиша. Машинката засъска… след по-малко от минута оригиналните документи в машината, както и самата машина щяха да се превърнат в неанализируема буца пластмаса. Той се обърна да види какъв е проблемът на Стен.

— Аз не съм — твърдо заяви той — някаква си шибана шивачка. Аз съм капитан в Имперската гвардия. И не знам да шия. Не знам как да прекроявам униформи дори с шивашко лепило и с този шибан нож. Знам само как да си залепя шибаните пръсти.

Килгър изцъка, наля си пиене и тъжно огледа Стен.

— Как по дяволите успя да си залепиш двете ръце? Дори мама знае как да се оправи с толкоз лесна задача.

И преди Стен да измисли начин как да го халоса, Алекс реши проблема просто като изля чашата алк върху дланите на Стен, за да разтвори шивашкото лепило, което Стен доста непохватно беше използвал, за да прекрои униформите на Кийт и Олсн. После бързо пак я напълни и я връчи на Стен, който я изгълта наведнъж.

— Видя ли — мъдро изтъкна Алекс, след като Стен престана да се дави и изтри сълзите от очите си. — Ето че доказа поговорката.

Стен само го изгледа убийствено.

— Както шиеш, така ще плачеш.

Килгър, реши Стен, определено надскачаше ранга си.

Със стенещи мускули, стегнал инстинктивно краката си срещу дърпащата го мазна вода, Динсман загази през оттеглящия се прилив. Все още беше твърде нов в играта и не се беше научил как да оставя силния морски напор навътре да му помага да върви. Същото беше и по време на „Тритона“, когато денят свършваше официално при звука на морския рог. Тогава трябваше да се върви с идващия прилив и да пазиш равновесие. Динсман все още се бореше с него. И наказанието бяха безссънните нощи на ужасни болки, когато краката му се стягаха на възли и се схващаха.

Към проблемите му се добавяше и острото като хиляда ножове морско дъно, осеяно с назъбени камънаци и остри като бръснач раковини. Само тънките пластични обувки предпазваха стъпалата му.

— Скапано!

Грешна стъпка и една раковина отхапа късче месо. Той спря и се повлече назад срещу отлива. За миг се огледа и сърцето му заблъска диво. Почти усети как кръвта се процежда през малкия разрез, представи си всички онези неща, които душат за кръв, скрити в раковината, и потръпна.

С усилие успя да потисне паниката и да се овладее. От двете му страни други четиридесет каторжници напираха през вълните като бавно пляскащи криле. Стъпваха предпазливо във водата и оглеждаха за издайническите мехури от уплашени молюски.

Динсман никога не беше вършил толкова тежка работа, нито помнеше да е бил толкова уплашен. По-скоро беше готов да обезвреди някоя мърлява бомба, отколкото да лови хитри молюски. Наистина не го биваше в ръцете, дори когато работеше над деликатните механизми, каращи нещата да правят „бум“; седемте му останали пръста бяха предимно изтръпнали, безчувствени израстъци. Беше преживявал в занаята си дотолкова, доколкото беше или предпазлив, или му работеше късметът — „к’вото ще става, да става“.